Таксито го взе от „Голдън фери терминал“, после се изкачи до „Мид Левълс“, на „Пийк“ зави надясно, заобикаляйки правителствената сграда, където живееше губернаторът. Като минаваше край двореца Суслов се запита кога сърпът и чукът ще се развеят на върха на празния пилон. „Скоро — помисли си със задоволство. — С помощта на Артър, а и на «Севрин» — много скоро. Само след няколко години.“
Той се взря в часовника си. Щеше да закъснее малко, но това не го тревожеше. Артър винаги закъсняваше, никога с по-малко от десет минути и никога с повече от двайсет. „Опасно е да си човек с навици в нашата професия — помисли си той. — Но опасно или не, Артър е огромна придобивка, а «Севрин», неговото творение — един брилянтен жизнен инструмент във въоръжението на нашето КГБ — погребан наистина надълбоко, чакащ търпеливо, както всички останали «Севриновци» по целия свят. Само около деветдесет хиляди от нас сме офицерите на КГБ и все пак ние почти управляваме света. Вече сме го променили, променихме го постепенно, вече притежаваме половината… и то в такова кратко време, едва от 1917.
Толкова малко наши и толкова много техни. Но сега нашите пипала проникват във всеки ъгъл. Нашите армии от помощници — информатори, глупаци, паразити, предатели, подлеци, които се самоизмамват и неуспели, пропаднали привърженици, които ние така умишлено вербуваме, са на всяко парче земя, изяждайки се един друг като вредители и всичките подменяни рано или късно. И навсякъде един от нас, един от елита, офицерите на КГБ в центъра на всяка сплетня, контролиращи, ръководещи, отстраняващи. Ние действително сме модерна Русия. Авангардът на Ленин. Без нас, нашата техника и нашето оркестрирано използване на страха няма да има Съветска Русия, нито Съветска империя, нито движеща сила, която да пази ръководителите на всемогъщата партия — и никъде по земята няма да има комунистическа държава. Да, ние сме цвета на обществото.“
Усмивката му стана по-широка.
Беше горещо и душно в таксито, въпреки че прозорците бяха отворени.
Изкиска се като си спомни измисленото си минало, както го беше представил пред Травкин. Този паразит! Просто още един глупак, още едно оръдие, което може да бъде използвано, а когато си свърши работата да бъде елиминиран.
Баща му беше комунист от самото начало — първо тайно в ЧК, а после в КГБ от създаването му през 1917. Сега, когато наближаваше 80-те, все още висок и с изправена осанка, в заслужен отдих, живееше като старомоден принц с прислужници, коне и телохранители. Суслов беше сигурен, че ще наследи същата тази дача, същата земя, същата почит, когато му дойде времето. Това очаква и сина му — новак в КГБ, ако продължаваше да служи безрезервно.
„Да — каза си той уверено, — след 13 години ще заслужа отдих. Още 13 велики години да помага на нападението да се движи напред, да не се отпуска, независимо от това какво прави врагът.
А кой е врагът? Истинският враг?
Всички онези, които не ни се подчиняват, всички онези, които отхвърлят нашето величие — най-много руснаците.“ Той силно се изсмя.
Умореният млад шофьор с кисела физиономия погледна за миг в огледалото за обратно виждане. Надяваше се, че доста пияният му клиент не ще може да разчете правилно сумата от апарата и ще му даде голям бакшиш. Той погледна адреса, който му беше даден.
„Роуз корт“ на „Коутуол роуд“ е модерен четиринайсет етажен блок. Долните три етажа бяха гаражи. Около него имаше тясна ивица бетон, а отдолу под тънък бетонен насип бяха „Синклер роуд“ и „Синклер тауърс“ и още жилищни блокове, сгушени в планината. Специално място за живеене. Величествена гледка, апартаментите — под облаците.
Таксиметровият апарат показваше 8,70 ХК долара. Суслов надникна в едно тесте с банкноти, подаде на шофьора 100 вместо 10 и излезе с усилие. Една китайка си вееше нетърпеливо с ветрило. Той залитна към домофона на апартаментите. Тя каза на шофьора да чака мъжа й и погледна с ненавист след Суслов.
Краката му бяха нестабилни. Намери бутона, който търсеше и го натисна: „Ърнест Клинкър, господин управител“.
— Кой е?
— Ърни, аз съм Грегор — каза той с дебел глас като се оригна. — Вътре ли си?
— Не съм. Разбира се, че съм вътре, друже. Ти закъсня! Струва ми се, че си ходил от кръчма в кръчма! Няма водка, няма бира, а ние с Мейбъл сме тук, за да те посрещнем.
Суслов се запъти към асансьора. Вратата на апартамента вече беше отворена и един малък грозен мъж с румено лице на около шестдесет протегна ръката си.
— Хвърли камък по гадните врани! Да зарежем нещо — каза Клинкър с усмивка, която показваше евтини изкуствени зъби. — Ти си си сръбнал малко, а приятелче? — Суслов го прегърна като мечка, в замяна получи същото и влязоха вътре.