— Не е необходимо да се убива, за да се отстранява. Нима сме варвари? Разбира се, че не. — Той внимателно наблюдаваше протежето си. „Трябва да се поработи с де Вил“. — Разкажи ми за американеца Бартлет и за сделката „Струан“ — „Пар-Кон“.
Де Вил му разказа всичко, което знаеше.
— Парите на Бартлет ще ни дадат всичко, от което се нуждаем.
— Може ли този Горнт да поеме нещата?
— И да и не. Възможно е. Той е упорит и истински ни мрази. Това е отдавнашно съперни…
— Да, зная — Суслов беше изненадан, че де Вил продължава да му повтаря неща, които вече знаеше. „Това е лош знак“, помисли си той и си погледна часовника. — Нашият приятел закъснява 25 минути. Това е странно.
Двамата мъже не се безпокояха. Срещи като тази никога не можеха да бъдат напълно сигурни, тъй като никой никога не можеше да контролира неочакваното.
— Чу ли за пожара в Абърдийн? — попита де Вил след кратък размисъл.
— Какъв пожар?
— Имаше бюлетин по радиото точно преди да се кача. — Де Вил и жена му живееха в 20-ти апартамент на шестия етаж. — Ресторантът на „Плуващия дракон“ в Абърдийн е изгорял. Може би Артър е бил там.
— Видя ли го? — Суслов внезапно се загрижи.
— Не. Но лесно може и да съм го пропуснал. Тръгнах доста преди вечеря.
Суслов замислено отпи от водката си.
— Каза ли ти вече кои са другите в „Севрин“?
— Не. Подпитах го както ми нареди, но той…
— Нареди? Аз не ти нареждам, товарищ, аз само ти предлагам.
— Разбира се. Всичко, което той каза беше: „Като му дойде времето ще се съберем всички“.
— Ние двамата скоро ще узнаем. Той е изключително коректен. — Суслов искаше да изпита де Вил и Артър. Това бе едно от основните правила в КГБ, никога да не се доверяваш много на своите шпиони колкото и да са важни те. Спомни си за своя инструктор, който им набиваше в главите един цитат от книгата на Сън Цу „Военното изкуство“, която беше задължително четиво за всички съветски военни: „Има пет класи шпиони: местни, вътрешни, обработени, обречени, оцеляващи. Когато и петте категории работят в съгласие, държавата ще бъде в безопасност, а армията цялостна. Местните шпиони са онези, които са местни жители. Вътрешните шпиони са чиновници от враговете. Обработените шпиони са вражеските, преминали на наша страна. Обречените шпиони са онези, на които им се подава фалшива информация и, които биват предавани. Оцеляващите шпиони връщат обратна информация от лагера на врага. Помнете, че в цялата армия никой не бива да е по-щедро награждаван. Но, ако някой шпионин издаде някаква секретна информация, преди да е дошъл момента, той или тя трябва да бъдат убити заедно с онези, на които е издадена информацията.“
„Ако другите доклади на А. М. Г. приличат на вече разкрития — помисли си Суслов безстрастно, — тогава Дънрос е обречен.“
Той наблюдаваше де Вил, преценяваше го, харесваше го, доволен, че той отново бе издържал изпитанието — както и Артър. Последният абзац от „Военното изкуство“, една толкова важна за съветския елит книга, изскочи в съзнанието му: „Само просветеният ръководител и мъдрият генерал ще използват висшата интелигентност на армията за целите на шпионажа. Шпионите са най-важният елемент по време на война, тъй като от тях зависи способността на армията да се придвижва.“
„Това прави и КГБ — помисли си доволен той. — Търсим най-добрите таланти в целия Съюз. Ние наистина сме елитът. Действително имаме нужда от шпиони от петте категории. Необходими са ни тези хора — Жак, Артър и всички други.“
Суслов си отдъхна, Артър с право беше предпазлив. Част от плана на Артър беше седмината никога да не се запознаят и да не научат, че Суслов е контрольор на „Севрин“ и шеф на Артър. Той познаваше всички „къртици“ на „Севрин“. Заедно с Артър беше одобрявал всеки един от тях през годините, като непрестанно поставяше всички на изпитание, изпробваше тяхната лоялност, отстраняваше някои, заместваше други. „Ти винаги изпитваш и в момента, в който някой шпионин се поколебае, значи е дошло времето да бъде неутрализиран или отстранен, преди да те отстрани или неутрализира. Дори Джини Фу — помисли си той, — въпреки, че тя не е шпионка и не знае нищо. Никога в никого не можеш да си сигурен, освен в себе си — това е, на което ни учи нашата съветска система. Да. Време е да я заведа на пътешествието, което все й обещавам. Едно кратко пътуване другата седмица. До Владивосток. Щом веднъж се озове там, тя може да бъде пречистена и реабилитирана, да се извлече полза от нея и никога повече да не се връща тук.“
Той отпи от водката си, като въртеше около езика си парливата течност.
— Даваме на Артър половин час. Моля — каза той като му кимна да седне на стола.