Де Вил почувства как косата му настръхна.
— Какво?
— Израел беше един успех на Сталин — Берия със значителни размери. Кой помогна и тайно, и явно да бъде създадена държавата? Кой я призна незабавно? Ние го направихме, разбира се и защо? За да споим в сърцето на Арабия едно раково образувание, което ще гнои и постоянно ще разрушава и двете страни и заедно с това ще намали индустриалната мощ на Запада. Евреи срещу мохамедани, срещу християни. Тези фанатици никога няма да живеят в мир едни с други, въпреки че биха могли и то лесно. Никога няма да погребат различията си дори да им струва глупавият живот. — Той се изсмя и се втренчи в чашата си.
Де Вил го наблюдаваше, мразеше го, искаше да го унищожи, страхуваше се, знаеше, че е изцяло във властта му. Веднъж преди няколко години той осуети изпращането на няколко текущи суми на „Струан“ до един пощенски номер в Берлин. Ден преди това някакъв непознат му се обади вкъщи. Никога преди не е имало такова позвъняване. Беше приятелско. Но той си знаеше.
Де Вил потисна едно потръпване, тъй като Суслов вдигна поглед към него.
— Не си ли съгласен, товарищ? — каза човекът на КГБ, сияещ. — Кълна се никога няма да разбера капиталистите. Те правят врагове от сто хиляди араби, които притежават истинските запаси от нефт в света, а един ден ще се нуждаят от тях отчаяно. Скоро ще имаме Иран и Залива и протока Хормуз. Тогава ще спрем кранчето за Запада, те ще са наши и няма да има нужда от война — само унищожение. — Суслов пресуши водката си и си наля друга.
Де Вил го наблюдаваше. Отвращаваше се от него, чудеше се ужасен, каква е неговата собствена роля. „Затова ли бях една почти перфектна «къртица» в продължение на шестнайсет години, непрекъснато готов, вън от подозрение? Дори Сюзън нищо не подозира и всички вярват, че съм антикомунист, симпатизирам на «Струан», което е архикапиталистическото творение на цяла Азия. Мислите на Дърк Струан проникват в нас. Печалба. Печалба за тай-пана и за «Ноубъл хаус» и тогава Хонконг в този ред и адът заедно с всички, освен Короната, Англия и Китай. И дори да не стана тай-пан аз все още мога да направя «Севрин» разрушителя на Китай, което Суслов и Артър искат. Но дали го искам сега? Сега, когато за първи път действително погледнах в… в това чудовище и в цялото им лицемерие?“
— Сталин — каза той, потрепервайки под погледа на Суслов — Запознавал ли си се някога с него?
— Веднъж бях близо до него. На десет фута. Беше нисичък, но човек можеше да почувства мощта му. На един прием през 1953, който Берия даде за няколко старши офицери на КГБ. Баща ми беше поканен и на мен ми беше разрешено да отида с него. — Сталин беше там, Берия, Маленков… Знаеш ли, че истинското име на Сталин е Йосиф Висарионович Джугашвили? Той е син на един обущар от Тифлис, моят роден град.
Те се чукнаха.
— Не бъди толкова тъжен, другарю — каза той, като не разбра правилно де Вил. — Независимо от личната ти загуба. Ти си част от бъдещето, част от марша към победата. — Суслов пресуши чашата си. — Сталин трябва да е умрял като щастлив мъж, и ние трябва да бъдем така щастливи, нали?
— А, Берия?
— Берия се опита да завземе властта твърде късно. Не успя. Ние от КГБ сме като японците. Онова, в което сме съгласни и те, и ние е, че единственият грях е провалът. Но Сталин… Има една история, разказа ми я баща ми, че когато в Ялта без никаква концесия Рузвелт се съгласил да даде на Сталин Манджурия и Курилските острови, които ни гарантираха превъзходство над Китай и Япония и всички Азиатски води. Сталин получил задушаване от кръвоизлив, защото се опитвал да задуши смеха си и за малко щял да умре.
След пауза де Вил каза:
— А Солженицин и Гулаг?
— Ние сме на война, приятелю, има предатели сред нас. Как без страх малцинството може да управлява мнозинството? Сталин знаеше това. Беше велик мъж. Дори и смъртта му ни направи услуга. Беше великолепно от страна на Хрушчов да го използва, за да „хуманизира“ СССР.
— Това друг „номер“ ли беше? — попита потресен де Вил.
— Би трябвало да е държавна тайна. Няма значение, славата на Сталин скоро ще бъде върната. А сега какво става с Отава?
— О, бях във връзка с Жан-Шарл…
Телефонът рязко иззвъня. Едно-единствено иззвъняване. Очите им се впериха в него. Дишането им почти спря. След около двадесет секунди отново иззвъня веднъж. Двамата мъже си отдъхнаха. Още около двайсет секунди и трето продължително позвъняване. Едно иззвъняване означаваше: „Опасност — напуснете веднага“, две — че срещата се отлага, три, че който и да се обажда скоро ще бъде там, а ако третото иззвъняване е продължително — няма опасност да разговарят.