Гудуедър Пуун я закри внимателно от дъжда.
— Откъде, в името на Небесната Кучка, взе всичко това?
Той им разказа как е ограбил щастливците пред „Хо-Пак“ и те се засмяха и го поздравиха за прозорливостта му.
— Много добре, много умно — каза Пун. — Ти си добър бизнесмен. Облечи си дрехите. Как беше името на старицата?
— Нарече се Ах Там. — Смолпокс Кин избърса дъжда от очите си. Палците на краката му се завиваха в калта, пострадалата му ръка го болеше. — Ще те заведа при нея, ако желаеш.
— Ей, тука имам нужда от проклетата светлина! — извика Кин Пак. Той беше на колене и се бореше с дрехите на Джон Чен. — Може ли някой да ми подаде ръка?
— Помогнете му.
Дог-йърд Чен и Смолпокс Кин побързаха да помогнат, а Гудуедър Пуун отново насочи кръга от светлина към трупа. Тялото беше подуто и подпухнало, дъждът отмиваше калта. Тилът на Джон Чен беше смазан и имаше засъхнала кръв, но можеше да бъде разпознат в лице.
— Иеее — каза един от мъжете. — Хайде да свършваме с него. Усещам зли духове да бродят наоколо.
— Само панталоните и ризата ще свършат работа — каза кисело Гудуедър Пуун. Почака, докато отчасти облекат тялото, а след това обърна погледа си към тях. — А сега, кой от вас, кучи синове помогна на стареца да убие този нещастен мръсник?
Кин Пак каза:
— Аз вече к… — той спря, виждайки другите двама да сочат към него и едновременно да казват:
— Той — и се отдалечиха от него.
— Подозирах го през цялото време — Гудуедър Пуун беше доволен, че най-после стигна до края на загадката. Насочи късия си показалец към Кин Пак. — Влез в ямата и легни.
— Имаме един прост план как да отвлечем самия Чен, което ще донесе на всички ни два пъти, три пъти повече от онова, което ни донесе този мръсник. Да ти кажа ли как, а? — каза Кин Пак.
Гудуедър Пуун се поколеба за момент при тази нова идея. Но си спомни нарежданията на Фор Фингър.
— Обърни се с лице към калта в канавката.
Кин Пак погледна неподвижните очи и разбра, че е мъртъв. Вдигна рамене. Джос.
— Пикая на всичките ви предшественици — каза той, влезе в гроба и легна долу.
Сложи глава върху ръцете си и започна да пропъжда светлината на живота си. От пусто в празно, винаги част от семейството Кин, от всички предидущи поколения.
Гудуедър Пуун взе една от лопатите и заради куража на младежа го прати на оня свят веднага.
— Зарий гроба!
Дог-йърд Чен беше ужасен, но се втурна. Пуун се засмя, подложи му крак и го ритна жестоко, заради малодушието му. Мъжът едва не падна в канавката. Изведнъж лопатата в ръцете на Пуун се изви на дъга, изхрущя в тила на Дог-йърд Чен и той се сгромоляса, простенвайки върху Кин Пак. Другите се изсмяха:
— Ееее, използва я като ракета за крикет на някой чужд дявол. Добре. Умря ли?
Мъжът не отговори. Погледна последния — Смолпокс Кин. Очите на всички се насочиха към него. Той стоеше непреклонен на дъжда. Точно тогава Гудуедър Пуун забеляза кордата, опъната около врата му. Вдигна фенерчето, отиде до него и видя, че другият край висеше надолу по гърба му. Опъваше я една счупена половинка от монета, в която беше пробита дупка. Беше медна монета и изглеждаше много стара.
— Всички богове пикаят в лицето на Дзао-Дзао! От къде взе това? — попита той сияещ.
— Баща ми ми я даде.
— А той откъде я взе, малко лайно?
— Не ми каза.
— Дали не я е взел от Син Намбър Уан Чен?
Още едно повдигане на раменете.
— Не знам. Не бях тук, когато го убиха. Аз съм невинен, кълна се в майка си.
С внезапно движение Гудуедър Пуун откъсна гердана.
— Заведете го до колата — каза той на двама от бойците си. — Наблюдавайте го внимателно. Ще го върнем с нас. Да, ще го върнем. Зарийте гроба и внимателно го замаскирайте. — След това заповяда последните двама от неговите хора да вземат одеялото, в което беше Джон Чен и да го последват.
Той пристъпваше тежко към „Ша Тин роуд“, като заобикаляше локвите. Наблизо имаше съборен автобусен заслон. Щом пътят беше свободен, той даде знак на хората си и те бързо разгънаха одеялото и подпряха тялото в един ъгъл. Тогава извади надписа, който Бившите вълци бяха направили предварително и внимателно го залепи върху тялото.
— Защо правиш това, Гудуедър Пуун? Защо пр…
— Защото Фор Фингър ми каза да го направя. Откъде да знам? Затваряй си мръсната ус…
Фаровете на една приближаваща кола, която правеше завой, внезапно ги осветиха. Те замръзнаха и обърнаха лицата си настрани, преструвайки се, че са пътници, които чакат. Щом колата се отдалечи на безопасно разстояние от тях те си плюха на петите. Зората озаряваше небето, дъждът утихваше.