— Чувам, че твоите „Суперфудс“ също са се измъкнали, Паг. Не беше ли нашият „Наричай ме Чък“ първи на брега?
Пагмайър смутено повдигна рамене.
— Наистина не зная — след това се усмихна. — Аз… ъ-ъ… Чувам, че Кейси и Бартлет са свършили добра работа, така ли е? Може би трябва да получат медал.
— Защо не го предложиш? — каза Дънрос нетърпелив да си тръгне. — Ако няма нищо друго…
Крос каза:
— Йан, ако аз бях на твое място, щях да се застрелям. Трябва да има подслушвателни станции в онзи залив, които още не са изобретени.
Всички се засмяха.
— В действителност съм направил нещо по-добро от това. След като излязохме от водата сграбчих Линк Бартлет и Кейси и отидохме при доктор Тулей. — Дънрос се усмихна леко. — Когато му казахме, че сме плували в Абърдийнското пристанище, щеше да получи разрив на сърцето. Каза: „Изпийте това!“ и ние като последните глупаци го направихме и преди да разберем какво става щяхме да си изповръщаме червата. Ако имах някаква сила, щях да го завържа с един колан, но всички бяхме на четири крака и се биехме за „нулите“ като не знаехме кой има най-добър резултат. Тогава Кейси започна се смее между два напъна, а ние се търкаляхме по отвратителния под. — Той прибави с престорена тъга: — Старият касапин ни тъпчеше хапчета в гърлата с шепи, а Бартлет каза: „За Бога, Док, какво ще кажеш за едно очистително и тогава ще получиш една дупка.“ — Те отново се засмяха.
— Вярно ли е за Кейси? Че се съблякла и плувала като олимпийска звезда? — попита Пагмайър.
— Даже по-добре! Гола-голеничка, старче. — Дънрос преувеличаваше безгрижно. — Като Венера Милоска! Вероятно най-добрата… всичко… каквото някога съм виждал.
— Ооо? — Очите им станаха кръгли.
— Да.
— Боже мой, но да се плува в Абърдийнското пристани! Тази клоака! — каза Макбрайд с вдигнати вежди. — Ако всички вие оцелеете, това ще бъде чудо.
— Доктор Тулей каза, че най-малкото ще бъде гастроентерит, дизентерия или чума. — Дънрос завъртя очите си. — Е, днеска има — утре няма. Нещо друго?
— Тай-пан — каза Ши-Тех, — аз… надявам се, няма имате нищо против, но аз… бих желал да открия фонд за семействата на жертвите.
— Добра идея! „Търф клъб“ също трябва да се включи, Доналд, ще обсъдиш ли въпроса и с другите стюарди днес, да получиш тяхното одобрение? Какво ще кажеш за 100 000.
— Това е доста щедро, нали? — каза Пагмайър.
Брадичката на Дънрос щръкна напред.
— Нека го направим 150 000 вместо 100 000. „Ноубъл хаус“ също ще участва. — Пагмайър пламна. Никой нищо не каза. — Закрита ли е срещата? Добре. Приятен ден. — Дънрос се изправи, поздрави вежливо и си тръгна.
— Извинете за момент — Крос побутна Брайън Куок да го последва. — Йан!
— Да, Роджър?
Когато Крос се приближи до Дънрос, той каза тихо:
— Йан, имаме доклад, че Съндърс има потвърден полет на БОАК утре. Ще отидем направо в банката от летището, ако това е удобно.
— Губернаторът също ли ще бъде там?
— Ще го помоля. Трябва да бъдем там около шест.
— Ако самолетът е навреме — усмихна се Дънрос.
— Получи ли официалното преотстъпване от „Ийстърн Клауд“ вече?
— Да, благодаря. Беше изпратено по телекса вчера от Делхи. Наредих й да се върне тук веднага и тя доплува с прилива. Брайън, спомняш ли си за баса, за който ти настояваше — онзи за Кейси. За нейните… — петдесет долара в брой, те са най-хубавите в Хонконг.
Брайън Куок почервеня, усещайки острия поглед на Крос.
— Тогава е вярно, че е била чисто гола?
— Тя беше лейди Годива за спасението. — Дънрос кимна любезно с глава и на двамата и си тръгна с „до утре“.
Гледаха го как се отдалечава. На изхода, един агент от СИ го чакаше, за да го проследи. Крос каза:
— Нагласил е нещичко.
— Така е, сър.
Крос откъсна очи от Дънрос и погледна Брайън Куок.
— Обичайно ли е за тебе да се басираш за гърдите на жените?
— Не сър, съжалявам, сър.
— Добре. За щастие жените не са единственият източник красота.
— Не, сър.
— Има хрътки, картини, музика, дори убийства. А?
— Да, сър.
— Чакай тук, ако обичаш. — Крос се върна при другите стюарди.
Брайън Куок въздъхна. Беше отегчен и уморен. Групата водолази го беше посрещнала в Абърдийн и въпреки, че беше разбрал веднага, че Дънрос е вън от опасност и си е отишъл вкъщи, трябваше да чака по-голямата част от нощта, като помагаше да се организира търсенето на телата. Беше изтощително. След това, преди да си тръгва за вкъщи Крос му се обади да дойде на „Хепи вели“ призори, така че нямаше никакъв смисъл да си ляга. Вместо това отиде до ресторант „Пара“ и изгледа намръщено тройките и Уан Фут Ко.