— Да, ужасно. Ще се погрижа за всичко. Обади се помощникът на губернатора. Ще присъствате ли на обедното заседание?
— Да.
Дънрос вдигна телефона и избра някакъв номер. Клаудия излезе, затваряйки вратата зад себе си.
— Пен? Търсила си ме?
— О, да, Йан, но не съм телефонирала, това ли имаше предвид?
— Помислих, че ти си се обаждала по частния ми телефон.
— Не, но толкова ми е приятно, че се обади. Чух за пожара в ранните новини и… не бях сигурна дали съм сънувала, или не, че си се върнал снощи. Аз… аз много се разтревожих, съжалявам. Ах Тат каза, че си излязъл рано, но не вярвам на старата вещица — тя понякога говори несвързани неща. Съжалявам. Трябва да е било ужасно?
— Не. Всъщност не беше лошо. — Той й разказа накратко онова, което се беше случило. Сега, когато знаеше, че всичко е наред с нея, искаше да прекъсне разговора. — Ще ти разкажа всичко с подробности, когато те взема за летището. Проверих за полета, ще бъде навреме…
Вътрешният телефон иззвъня.
— Чакай малко, Пен… Да, Клаудия?
— Групов отговорник Куок е на телефон номер две. Каза, че е важно.
— Добре. Съжалявам Пен, трябва да вървя. Ще те взема навреме за полета. Чао, мила… Нещо друго, Клаудия?
— Самолетът на Бил Фостър от Сидни е отложен за друг час. Мистър Хавъргил и Джонджон ще се срещнат с вас в девет и тридесет. Звъннах да потвърдя. Чувам, че са в банката от шест сутринта.
Безпокойството на Дънрос нарасна. Опитваше се да говори с Хавъргил от три часа вчера следобед, но заместник-председателят го нямаше, а снощи не му беше времето.
— Това не е добре. Когато влязох в седем и тридесет, вече имаше тълпа навън.
— „Вик“ няма да фалира, нали?
Той усети тревогата в гласа й.
— Ако това стане, ще сме свършени.
Включи втора линия.
— Здрасти Брайън, какво има?
Брайън Куок му разказа за Джон Чен.
— Боже Господи, бедният Джон! След като им бяха предадени парите по откупа, аз си помислих… Какви мръсници! Той е бил мъртъв от няколко дена?
— Да, поне от три.
— Мръсници! Каза ли на Филип Чен или на Дайан?
— Не, още не. Исках първо да кажа на теб.
— Да им позвъня ли? Филип сега си е вкъщи. Казах му да не идва на заседанието в осем часа. Сега ще му се обадя.
— Не, Йан, това е моя работа. Съжалявам, че ти нося лоши вести, но си помислих, че трябва да знаеш за Джон.
— Да… да, приятелю, благодаря ти. Слушай, имам работа при губернатора, но ще свърша до десет и половина. Искаш ли да пийнем или да си направим една лека закуска?
— Да. Добра идея. Какво ще кажеш за бар „Куенс“ в „Мандарин“?
— В десет и четиридесет и пет?
— Добре. Между другото, обещах на твоя tai-tai да мине направо през емиграционната служба. Съжалявам, че ти нося лоши вести. Чао.
Дънрос затвори телефона, стана и се загледа през прозореца. Вътрешният телефон избръмча, но той не го чу. „Бедният — измърмори той — каква ужасна загуба!“
Чу се дискретно почукване, след това вратата се открехна. Клаудия каза:
— Извинете, тай-пан, Ландо Мата е на втора линия.
Дънрос седна на края на бюрото си.
— Здравей Ландо, можем ли да се срещнем в десет и двадесет?
— Да, разбира се. Чух за Цепелин. Ужасно! Аз самият едва се спасих! Отвратителен пожар! И все пак оживяхме, нали? Съдба!
— Свърза ли се с Тайтфист?
— Да. Пристига със следващия ферибот.
— Добре. Ландо, може би ще имам нужда да ме подкрепиш днес.
— Но, Йан, снощи прегледахме всичко внимателно. Мислех, че аз…
— Да. Но искам твоята подкрепа днес. — Гласът на Дънрос стана рязък.
Последва дълга пауза.
— Ще… ще говоря с Тайтфист.
— Аз също ще говоря с Тайтфист. Междувременно бих искал да знам, че имам твоята подкрепа сега.
— Размисли ли по нашето предложение?
— Имам ли подкрепата ти, Ландо? Или не?
Още една пауза. Гласът на Мата стана по-сериозен.
— Ще ти кажа като те видя в десет и двадесет. Съжалявам, но действително трябва да говоря първо с Тайтфист. Ще се видим на кафе. Чао!
Телефонът прекъсна. Дънрос внимателно постави слушалката и измърмори ласкаво:
— Дю не ло мо, Ландо, стари приятелю.
Помисли за момент, след това избра един номер.
— Мистър Бартлет, моля.
— Не отговаря телефонът му. Искате ли да оставите съобщение? — попита телефонистът.
— Моля, свържете ме с мис К. С. Чолок.
— Какво?
— Кейси… Мис Кейси!
Телефонът иззвъня и Кейси се обади сънливо.
— Ало?
— О, извинявай, ще ти позвъня по-късно…