— А ако не го направят? — беше запитал той.
— Имаме сделката „Пар-Кон“. Немислимо е, „Виктория“ да не помогне.
— Ако не го направят?
— Може би след снощи Горнт няма да продължи да продава.
— Ще продава. Какво ще правим ние тогава?
— Ако не успеем да го спрем или отложим плащанията на „Тода“ и „Орлин“, ще бъдем в голяма беда.
„Не можем да отложим плащанията — помисли си той отново. — Без банката или без Мата или без Тайтфист, дори сделката «Пар-Кон» няма да спре Куилън. Той знае, че има днес целия ден и петък, за да продава, да продава, да продава, а аз не мога да купя до…“
— Господин Линбар, тай-пан.
— Покани го тук, ако обичаш. — Той погледна часовника. По-младият мъж влезе и затвори вратата.
— Закъсня почти с две минути.
— О, така ли? Съжалявам.
— Струва ми се, че няма да успея да се справя с теб по въпроса за точността. Невъзможно е да ръководиш шестдесет и три компании, без да си изключително точен. Ако се случи още веднъж, ще изгубиш годишната си премия.
Линбар почервеня.
— Съжалявам.
— Искам да поемеш операциите ни в Сидни от Бил Фостър.
Линбар Струан засия.
— Да, разбира се. С удоволствие. От известно време насам ми се искаше да се заема с някоя моя операция.
— Добре. Искам да бъдеш за полета на Кубитъс утре на…
— Утре? Невъзможно! — Линбар избухна, щастието му се изпари. — Ще ми отнеме няколко седмици да се…
Гласът на Дънрос стана така любезен, но и така бесен, че Линбар Струан пребледня.
— Разбирам, Линбар. Но искам да отидеш там утре. Остани две седмици, след това се върни и ми докладвай. Ясно?
— Да, ясно, но… ами за събота? Какво ще стане със състезанията? Исках да гледам Ноубъл Стар.
Дънрос го погледна.
— Искам те в Австралия. Утре. Фостър не е успял да влезе във владение на „Волара пропъртис“. Без „Волара“ ние нямаме препоръка за нашите кораби. Без препоръката настоящите банкови договори ще бъдат анулирани. Имаш две седмици да поправиш това фиаско и да докладваш.
— Ако не успея? — каза Линбар, вбесен.
— За Бога, недей да губиш време! Знаеш отговора на това. Ако не успееш, повече няма да бъдеш в управителния съвет. И ако утре не си в самолета, ще се озовеш вън от „Струан“ докато аз съм тай-пан.
Линбар Струан щеше да каже нещо, но промени решението си.
— Добре. Ако успееш с „Волара“, заплатата ти ще бъде удвоена.
Линбар Струан само го погледна.
— Нещо друго, сър?
— Не. Приятен ден, Линбар?
Линбар кимна и излезе. Когато вратата се затвори, Дънрос се усмихна и промърмори:
— Нахално младо копеле. — Чувстваше се като в затвор, искаше да е навън в моторницата или още по-добре в колата си, просто да кара много бързо. Беше натъжен заради Джон Чен.
Външният телефон издрънча.
— Да, Пен? — каза той. Странен глас попита:
— Мистър Дънрос?
— Да, кой се обажда — не можеше да разпознае гласа на мъжа, нито акцента му.
— Казвам се Кърк, Джейми Кърк, мистър Дънрос. Аз съм приятел на мистър Грант, Алън Медфърд Грант… — Дънрос почти изпусна телефона… — Ало? Мистър Дънрос?
— Да, моля продължете — Йан преодоля шока си. А. М. Г. беше един от малкото, който имаше този номер и той знаеше, че се използва само при спешни случаи, при някаква много специална причина. — Какво мога да направя за вас?
— Аз съм от Лондон, всъщност от Шотландия. Алън ми каза да се обадя веднага щом пристигна в Хонконг. Той ми даде вашия телефонен номер. Надявам се, че не съм ви обезпокоил?
— Изобщо не, мистър Кърк.
— Алън ми даде един пакет за вас и искаше да говоря с вас. Моята съпруга и аз сме в Хонконг за три дни, ето защо се чудя дали не бихме могли да се срещнем.
— Разбира се. Къде сте отседнали? — попита спокойно, въпреки че сърцето му биеше лудо.
— „Найн дрегън“ в Каулуун, стая 455.
— Кога за последен път видяхте Алън, мистър Кърк?
— Когато тръгнахме от Лондон. Това беше, вече две седмици. Да. Две седмици до днес. Бяхме в Сингапур и Индонезия. Защо?
— Следобед, дали ще бъде удобно? Извинете, всичко е препълнено до три и двадесет. Мога да се видя с вас тогава, ако ви е удобно.
— Три и двадесет е добре.
— Ще изпратя за вас кола…
— Няма нужда. Можем сами да стигнем до вашия офис.
— Това не е безпокойство. Една кола ще ви чака в два и тридесет.
Дънрос затвори телефона, потънал в мисли. Часовникът отмери осем и четиридесет и пет. Почукване. Клаудия отвори вратата.
— Сър Луис Базилио, тай-пан.
Във „Виктория“ Джонджон крещеше в телефона:
— Не давам пукната пара, какво мислите вие копелета в Лондон, казвам ви, в началото сме на една операция тук, и изглежда наистина много миризлива. Аз… какво? Говори по-високо, човече. Връзката е отвратителна… Какво?… Не може да ме интересува, че е един и тридесет през нощта — къде по дяволите беше все пак — опитвах да се свържа с теб от четири часа!… Какво?… Чий рожден ден? Боже всемогъщи… — Пясъчните му вежди се извиха и той обузда гнева си. — Слушай, слизай в монетния двор… най-напред… противно нещо и им кажи… Ало?… За Бога! — Той започна да удря по вилката. — Ало!