След това затръшна слушалката, изпсува и натисна бутона на вътрешния телефон.
— Мис Милс, прекъсна, моля ви свържете ме отново, възможно най-бързо.
— Разбира се — каза хладният, много английски глас. — Мистър Дънрос е тук.
Джонджон погледна часовника си и пребледня. Беше девет и тридесет и три.
— О, Боже! Задръж… да задръж обаждането. Аз ще… — Бързешком, затвори телефона, втурна се към вратата, успокои се и отвори с пресилено равнодушие.
— Скъпи Йан, толкова съжалявам, че те накарах да чакаш. Как я караш?
— Чудесно. А ти?
— Прекрасно.
— Прекрасно? Това е интересно. Трябва да има шест — или седемстотин нетърпеливи клиенти, които са се наредили отвън, а вие имате половин час до започване на работното време. Има няколко дори пред „Блекс“.
— Повече от няколко… — спря съвсем навреме. — Няма нищо обезпокоително, Йан. Кафе ли искаш или отиваме направо в офиса на Пол.
— В офиса на Пол.
— Добре. — Джонджон поведе нагоре по коридора с дебели килими. — Не, изобщо няма проблем, — само няколко суеверни китайци, знаеш какви са, слухове и всичко това. Ужасен пожар. Чувам, че Кейси се е разсъблякла и се е гмуркала да спасява. Бяхте ли на пистата тази сутрин? Дъждът е страхотен, нали?
Безпокойството на Дънрос нарасна.
— Да, чувам, че има опашки пред почти всички банки в колонията. С изключение на Китайската.
Смехът на Джонджон прозвуча кухо.
— Нашите комунистически приятели изобщо няма да приемат фалит по отношение на тях.
— Така че банкрутът е започнал?
— В „Хо-Пак“, да. При нас — не. Аз действително разбирам, че Куанг е взел няколко много опасни заема. Страхувам се, че богатството на Чинг също не е в добро състояние. И още нещо. Смайлър Чинг заслужава да изяде един хубав пердах заради безделието си през годините и съмнителните начинания.
— Наркотици ли?
— Не бих могъл да го твърдя със сигурност, Йан. Поне не официално. Но мълвата е много упорита.
— Ти нали каза, че фалитът няма да ви засегне?
— Не е точно така. Ако това стане… Е, сигурен съм, че всичко ще бъде наред. — Джонджон продължи надолу по широкия облицован с ламперия коридор — от всичко лъхаше на богатство, солидност и сигурност. Той кимна с глава на възрастната английска секретарка, отмина я и отвори вратата, на която пишеше:
Пол Хавъргил, заместник-председател
Канцеларията беше огромна, с дъбова ламперия. Прозорците гледаха към площада.
— Йан, скъпи мой приятелю. — Хавъргил стана и протегна ръка. — Така съжалявам, че не можах да те видя вчера, и празненството миналата вечер едва ли беше място за бизнес. Ти как си?
— Добре. Така мисля. Поне засега. А ти?
— Имам лека диария, но Констанс е добре, благодаря на Бога. Скоро след като се прибрахме вкъщи двамата взехме от доброто старо лекарство на д-р Коликос.
Това беше един еликсир, измислен от д-р Коликос по време на Кримската война за лечение на стомашни разстройства, когато десет на всеки хиляда британски войници са умирали от тиф, холера или дизентерия. Формулата все още беше пазена в тайна.
— Ужасна гадост! Доктор Тулей и на нас ни даде от него.
— Колко ужасно за другите нали? Съпругата на Токс, а?
Джонджон каза мрачно:
— Чух, че са намерили тялото й под няколко купчини тази сутрин. Ако нямах розов билет, Мери и аз също щяхме да сме там.
„Розов билет“ означаваше, че имаш разрешението на жена си да излезеш без нея да играеш карти с приятели, да отидеш в клуба или на гости или каквото и да е — но с нейното великодушно позволение.
— О? — усмихна се Хавъргил. — Коя беше щастливката?
— Играх бридж с Макбрайд в клуба.
Хавъргил се засмя.
— Е, дискретността е по-добрата страна на мъжеството, а и трябва да мислим за репутацията на банката.
Дънрос почувства напрежението между двамата мъже. Той се усмихна вежливо.
— Какво мога да направя за теб, Йан? — попита Хавъргил.
— Искам допълнителен кредит от сто милиона за трийсет дни.
Настъпи мъртва тишина. И двамата се втренчиха в него. На Дънрос му се стори, че вижда проблясък на усмивка да минава зад очите на Хавъргил.
— Невъзможно! — чу го да казва.