— Не мислиш ли… — започна Джонджон, ужасен от яростта на Хавъргил, но спря, тъй като заместник-председателят се обърна към него.
— Твоят срок на служба започва на 24 ноември. Стига годишната обща среща да потвърди назначението. До това време аз управлявам „Виктория“.
Дънрос отново се изсмя.
— Не бъди толкова сигурен в това. — Той излезе навън. Ядосан Джонджон наруши тишината.
— Ти лесно би могъл да свикаш спешно заседание. Ти лесно мо…
— Въпросът е приключен. Разбираш ли? Приключен. — Хавъргил яростно запали нова цигара. — Ние имаме наши собствени проблеми, които трябва да бъдат решени най-напред. Но, ако този път се измъкне от менгемето аз ще бъда много изненадан. Той е в опасна позиция, много опасна. Нищо не знаем за този американец и за неговата приятелка. Знаем, че Йан е непоправим, арогантен и некомпетентен. Той е неподходящ за тази работа.
— Това не е в…
— Ние сме институция, която дава печалба, а не благотворително дружество и разните Дънросовци и Струановци твърде дълго имаха думата в нашите дела от много години. Ако вземем контрола ние ще станем „Ноубъл хаус“ на Азия — ние! Вземаме си обратно капитала от него. Уволняваме всички директори и веднага поставяме ново ръководство, удвояваме си парите и аз ще оставя вечно завещание на банката, завинаги. Това е, за което сме тук — да правим пари за нашата банка и за нашите акционери. Винаги съм считал твоя приятел Дънрос за много голям риск, а сега той отива до стената. И, ако аз мога да помогна да бъде обесен, ще го направя.
Докторът броеше ударите на пулса на Фльор Марлоу със старомодния си позлатен часовник… „Сто и три. Твърде много.“, помисли си тъжно той. Китката й беше нежна. Той я положи обратно върху покривката на леглото, чувствителните му пръсти усещаха треската. Питър Марлоу излезе от малката баня на апартамента им.
— Не е добре, нали? — каза Тулей с пресипнал глас. Усмивката на Питър Марлоу беше уморена.
— Доста досадно, всъщност. Само спазми, без да изхвърля много, само малко течност. — Очите му се спряха на жена му, която лежеше бледа в малкото двойно легло. — Как си, котенце?
— Добре — каза тя. — Благодаря, добре съм, Питър.
Докторът протегна ръка за старомодната си чанта и постави стетоскопа настрани.
— Имаше ли, ъ-ъ, имаше ли кръв, мистър Марлоу?
Питър Марлоу поклати глава и седна уморено. Нито той, нито жена му бяха спали много. Техните спазми бяха започнали в четири часа сутринта и продължаваха с непрекъснато нарастваща сила.
— Не, поне засега — не — каза той. — Изглежда като обикновен пристъп на дизентерия.
— Обикновен? Имали сте дизентерия? Кога?
— Мисля, че беше ентерит. Аз, аз бях военнопленник в Чанги през 45-та, всъщност между 42-ра и 45-та, отчасти в Ява, но повече в Чанги.
— А! А, ясно. Много жалко. — Доктор Тулей си спомни всичките страховити истории, които се разказваха за Азия след войната, за отношението на японската армия към британските и американските войски. — Винаги съм се чувствал предаден по един странен начин — каза тъжно докторът. — Японците винаги са били наш съюзник… те са островна нация, а също и ние. Добри бойци. Бях лекар при шиндитите. Два пъти съм ходил при Уингейт.
Уингейт беше ексцентричен британски генерал, разработил един напълно необичаен военен план да изпрати бързо подвижни колони от мародерстващи британски войници под кодовото име шиндите, от Индия в джунглите на Бирма дълбоко зад японските линии, като им изпращаше доставки по въздуха.
— Имах късмет — цялата операция „Шиндит“ разчиташе на шанса — каза той. Докато говореше, наблюдаваше Фльор, опитваше се да прави заключения въз основа на симптомите, влагаше целия си опит, трябваше да установи диагнозата сега, да разкрие врага сред множеството възможности, преди да е навредил на плода. — Мръсните самолети системно не пускаха нашите пратки.
— Срещнах някои от вашите другари в Чанги — по-младият мъж се опита да си спомни. — През 43-та или 44-та, не мога да си спомня кога точно. Нито имената. Изпратиха ги в Чанги, след като ги бяха хванали.
— През 43-та ще да е било. — Докторът беше мрачен. — Цяла една колона беше хваната. Тези джунгли са невероятни, ако никога не си бил там. През цялото време не знаехме какво по дяволите правим. Страхувам се, че не много от онези момци оцеляха, за да попаднат в Чанги. — Доктор Тулей беше чудесен старец с голям нос, рядка коса и топли ръце. Усмихна се на Фльор. — И така, млада госпожо — каза той с любезния си дрезгав глас. — Вие имате лека тре…
— О… съжалявам, докторе — каза тя бързо, като го прекъсна пребледняла внезапно. — Аз, аз мисля…