Тя стана от леглото и забърза непохватно към банята. Вратата се затвори след нея. Имаше петно кръв на гърба на нощницата й.
— Добре ли е тя? — попита Марлоу, а лицето му беше вкочанясано.
— Температурата е висока, има сърцебиене. Може да е просто гастроентерит… — Докторът го погледна.
— Може ли да е хепатит?
— Не. Не толкова бързо. Инкубационният период е от шест седмици до два месеца. Страхувам се, че сянката на хепатита виси над всеки един от нас. Жалко.
Дъждът затрополи по прозорците, шибан от вятъра. Той ги погледна и се намръщи, защото си спомни, че не беше казал на Дънрос и на американците за опасността от хепатит. Може би е по-добре да се изчака, да се провери и да се прояви търпение. „Джос“ — помисли си той.
— Два месеца, за да сме сигурни. Вие и двамата сте инжектирани, затова не би следвало да има опасност от тиф.
— А бебето?
— Ако пристъпите се влошат, тя може и да не успее да го износи, мистър Марлоу — каза тихо докторът. — Съжалявам, но е по-добре да знаете. И в двата случая няма да й е лесно. Само Бог знае какви вируси и бактерии има в Абърдийн. Мястото е обществена клоака и така е било в продължение на един век. Шокиращо е, но нищо не можем да направим. — Той затършува в джоба си за кочана с рецепти. — Не можете да промените китайците, нито навиците, създавани в продължение на векове. За съжаление.
— Джос — Питър Марлоу се чувстваше разсипан. — Всички ли ще се разболеят? Сигурно бяхме около трийсет или четирийсет из водата — невъзможно е да не пиеш от онази мръсотия.
Докторът се поколеба.
— От петдесет може би пет ще се разболеят много сериозно, петима ще останат напълно здрави, а останалите ще бъдат по средата — хонконгците по-малко ще се разболеят от пришълците. Но, както вие казахте, почти всичко е джос. — Той намери кочана си. — Ще ви напиша рецепта за един доста модерен антибиотик, но продължете с лекарството на д-р Коликос, това ще успокои вашите кореми. Наблюдавайте я много внимателно. Имате ли термометър?
— А, да. С… — един спазъм премина през Питър Марлоу, разтърси го и премина. — Когато пътува с малки деца, човек трябва да има чантичка за първа помощ.
— И двамата мъже се опитваха да не гледат вратата на банята. Те дочуваха как болката последователно растеше и намаляваше.
— На колко години са децата ви? — попита разсеяно доктор Тулей, скривайки загрижеността си, докато пишеше. Когато влезе той забеляза щастливия хаос на мъничката втора спалня отделно от малката безцветна всекидневна — достатъчно голяма за двете свързани легла, а играчките бяха разпилени. — Моите са големи. Аз имам три дъщери.
— Какво! О, нашите са на четири и на осем. Те са… Те и двете са момичета.
— Имате ли бавачка?
— Да. Въпреки дъжда тази сутрин тя заведе децата на училище. Минават през пристанището и вземат bo-pi. — Bo-pi беше такси без официално разрешение, незаконно, но почти всички го използваха от време на време. — Училището е край „Гардън роуд“. Повечето дни те настояват да ходят сами. Те са в абсолютна безопасност.
— Да, разбира се.
Ослушаха се. Всяко сподавено усилие отекваше в двамата мъже.
— Е, не се притеснявайте — каза докторът колебливо. — Ще се погрижа да изпратят лекарствата — има аптека в хотела. Ще ги прибавя към сметката ви. Ще се върна довечера в шест, колкото ми е възможно по-рано. Ако има някакъв проблем… — Той внимателно подаде една рецепта. — Телефонният ми номер е на рецептата. Няма да се колебаете и ще ми позвъните, нали?
— Благодаря. А сметката…
— Не е нужно да се тревожите за това, мистър Марлоу. Първата задача е да се оправите. — Доктор Тулей гледаше във вратата. Страхуваше се да тръгне. — Бяхте ли в армията?
— Не. Във въздушните войски.
— А! Брат ми беше един от малкото. Той бомбардира в… — Спря. Фльор Марлоу викаше колебливо през вратата:
— Докторе… бих… бихте ли…
Тулей отиде към вратата.
— Да, мисис Марлоу? Добре ли сте?
— Бих… Бихте ли…
Той отвори вратата и я затвори след себе си.
— Аз… то… — Нов спазъм я накара да се сгърчи.
— Не се тревожи — каза той, като я успокояваше. Сложи едната си ръка на гърба й, а другата върху стомаха й, като й помагаше да поддържа измъчените коремни мускули. Ръцете му масажираха внимателно и с вещина. — Ето, ето! Само се освободи, аз няма да позволя да паднеш. Ти си точно на възрастта на моята най-малка дъщеря. Аз имам три, а най-голямата има две деца… Ето, само се отпусни, просто недей да мислиш за болките, скоро ще се почувстваш добре и ще ти стане топло…