След известно време спазмите отминаха.
— Аз… Боже, съжа… съжалявам. — Младата жена започна пипнешком да търси рулото с тоалетната хартия, но отново я разтърси спазъм. Докторът се чувстваше неловко в малката стая, но продължаваше да се грижи и да я подкрепя. Една болка полази по гърба му.
— Аз съм… аз съм добре сега — каза тя. — Благодаря.
Знаеше, че това не е така. Цялата се беше изпотила. Той избърса лицето и ръцете й вместо нея. После й помогна да стане, като я поддържаше. По хартията имаше следи от кръв, а също и по чинията, но все още нямаше кръвоизлив и той въздъхна с облекчение.
— Ще се оправиш — каза той. — Ето, задръж една секунда. Не се страхувай. — Той сложи ръцете й на мивката. Бързо сгъна една суха кърпа по дължината и я уви здраво около стомаха й, опъна краищата й, за да може да я държи. — Това е най-доброто за разбъркан стомах. Поддържа го и го държи топъл. Дядо ми също беше лекар, в индийската армия, и се кълнеше, че това е най-доброто. — Той я погледна настойчиво. — Ти си една чудесна смела млада жена. Ще се оправиш. Готова ли си?
— Да. Съ… съжалявам за…
Той отвори вратата. Питър Марлоу се втурна да помогне. Сложиха я в леглото.
Един сноп влажна коса лежеше на челото й. Д-р Тулей я изтри и се вгледа в нея замислено.
— Мисля, млада госпожо, че ние ще те оставим в болница за ден-два под наблюдение, но няма за какво да се безпокоиш. По-добре е да дадем всички шансове на бъдещото бебе, нали? А и две малки деца, с които да се ядосваш. Два дена почивка ще бъдат достатъчни. — Дрезгавият му глас ги развълнува и успокои. — Ще направя каквото е необходимо и ще се върна след четвърт час. — Погледна Питър Марлоу изпод огромните си гъсти вежди. — Стационарът е в Каулуун, така че това ще спести пътуването до Острова. Много от нас го използват. Той е добър, чист и оборудван за всякакви спешни случаи. Не е лошо да приготвиш багажа й — написа адреса и телефонния номер. — И така, млада госпожо. Ще се върна след няколко минути. Би било добре да не се безпокоите за децата. Зная какво изпитание може да бъде това, когато си болен. — Той се усмихна и на двамата. — Няма да се безпокоите за нищо, нали, мистър Марлоу? Ще поговоря с вашия прислужник и ще го помоля да помогне, за да бъде всичко в отлично състояние. И не се безпокойте за парите. — Ние в Хонконг се отнасяме приятелски с нашите нови гости.
Тюй излезе. Питър Марлоу седна на леглото. Печален.
— Надявам се, че децата са стигнали до училището без проблеми — каза тя.
— О, да. Ах Соп е чудесна.
— Как ще се справиш?
— Лесно. Ще съм като старата майка Хабърд. Става въпрос само за ден-два.
— Аз… аз се надявам, че няма… няма да струва твърде много — каза тя едва чуто.
— Не се безпокой за това, Фльор. Всичко ще бъде наред. Гилдията на писателите ще плати.
— Ще плати ли, Питър? Обзалагам се, че няма, поне не сега. Истинска напаст! Ние… ние сме толкова притеснени с нашия бюджет вече.
— Винаги мога да взема на заем срещу падежа на мъртвия чек следващата година. Не се…
— О, не! Няма да направим това, Питър. Не трябва. Разбрахме се. Иначе… иначе ти ще си притиснат до сте… стената.
— Ще намеря някакъв изход — каза той уверено. — Следващият петък е тринайсета дата, а това винаги ни е носило щастие.
Неговият роман беше публикуван на тринадесети и влезе в списъка на бестселърите също на тринадесети. Когато бяха на дъното преди три години, на един друг тринадесети той направи чудесна сделка за сценарий на филм, който отново ги беше спасил. Първото му назначаване за сценарист беше потвърдено на тринадесети. А миналия април, в петък на тринадесети едно от студията на Холивуд откупи филмовите права за романа му за 157 000 долара. Агентът взе 10 процента и тогава Питър Марлоу разпореди онова, което остана за пет години напред. Пет години мъртъв падеж. 25 000 за година всеки януари. Достатъчно, ако се изразходваха внимателно за училище, разходи по медицинското обслужване, ипотеката, колата и другите плащания — пет великолепни години на свобода от обичайните грижи. И свободата да отхвърли едно място за сценарист, за да може да дойде в Хонконг за една година, без да му плащат, но свободен да се погрижи за втората си книга. „О, за Бога — помисли си Питър Марлоу изплашен. — Какво по дяволите търся все пак? Какво по дяволите правя тук?“
— Боже, ако не бях настоял да отидем на онова празненство, това никога нямаше да се случи.
— Съдба. — Тя се усмихна леко. — Съдба, Питър. Спомни си какво си… си ми казвал винаги. Съдба. Това е джос, просто джос, Питър. О, Боже чувствам се ужасно.
40
Орланда Рамос отвори вратата на апартамента си и сложи мокрия си чадър на поставката.