— Влез, Линк — каза тя, сияеща. — Minha casa e vossa casa — моята къща е твоя къща.
Линк се усмихна и попита:
— Сигурна ли си?
— Ще видим. Това е един стар португалски обичай… да предложиш къщата си.
Тя съблече блестящия си, много модерен шлифер.
Направи му впечатление колко чиста и спретната беше всекидневната — с добър вкус и гостоприемна. Тя затвори вратата след него и окачи палтото му на една закачалка. Той отиде до френските прозорци, които излизаха на малък балкон. Апартаментът й беше на осмия етаж на „Роуз корт“ на „Коутуол роуд“.
— Винаги ли вали така силно? — попита той.
— Когато има истински тайфун е и по-зле. Може би дванадесет до осемнадесет инча на ден. После се получават кални пързалки и се налага да измиват жилищните райони.
— Все едно че си в самолет, Орланда. В някоя изпълнена с ухания нощ трябва да е страхотно.
— Да. Така е. Обожавам я. Можеш да видиш целия Каулуун. Преди да построят „Синклер тауърс“ — това е блокът, точно отпред, имахме най-прекрасната гледка в Хонконг. Знаеш ли, че „Синклер тауърс“ е собственост на „Струан“? Мисля, че Йан Дънрос помогна да бъде построен, само за да ядоса Куилън. Апартаментът в надстройката тук е на Куилън… поне беше.
— Той развали изгледа му, така ли?
— Направо го съсипа.
— Това е една скъпоструваща атака.
— Не. И двата блока са изключително доходоносни. Куилън ми каза, че всичко в Хонконг се изплаща за три години. Всичко. Собствеността е единственото нещо, което си заслужава да притежаваш. Ти би могъл да на… — тя се засмя. — Можеш да подобриш материалното си състояние, ако желаеш.
— Ако остана къде ще живея?
— Тука в „Мид Левълс“. По-нагоре под върха винаги е много влажно, стените са мокри и всичко е потънало в плесен.
Тя свали кърпата от главата си и разтърси коса. След това седна на облегалката на един стол, гледаше го в гръб и търпеливо чакаше.
— От колко време си тук? — попита той.
— От пет, от почти шест години. Откакто построиха блока.
Той се обърна и се облегна на прозореца.
— Страхотно е. Ти също.
— Благодаря, любезни господине. Ще пиеш ли кафе?
— С удоволствие.
Линк Бартлет прокара пръсти през косата си, взирайки се в една стара картина, рисувана с маслени бои.
— Това Куанс ли е?
— Да. Да, така е. Куилън ми го даде. Еспресо?
— Да. Черно, ако обичаш. Бих искал повече да разбирам от живопис…
Щеше да добави: „Кейси разбира“, но се спря и я видя да отваря една от вратите. Кухнята беше голяма, съвременна и много добре оборудвана.
— Донякъде ми напомня за „Къща и градина“.
— Идеята е на Куилън. Той обича храната и обича да готви. Проектът е изцяло негов, останалото… останалото е мое, въпреки че той ме учеше на добър вкус.
— Съжаляваш ли, че си скъсала с него.
— И да, и не. Джос, предопределение. Беше му дошло времето. — Нейната смиреност го развълнува. — Не можеше да трае вечно. Не можеше. Поне не тук.
Видя, че за миг през нея мина тъга, но тя е отхвърли и се зае с блестящата машина за кафе. Никъде по полиците нямаше петна.
— Куилън беше педант по отношение на реда и благодаря на Господ, това ми помогна да преодолея раздялата. Моята дойка, Ах Фат ме докарва до лудост.
— Тя тук ли живее?
— О, да. Да, разбира се, но сега е на пазар. Стаята й е на края на коридора. Разгледай, ако искаш. Няма да се забавя дълго.
Изпълнен с любопитство, той се разходи. Приятна трапезария с кръгла маса за осем души. Спалнята й беше в бяло и розово, лека и въздушна, с меки розови завеси, които висяха от тавана и падаха около огромното легло. Имаше деликатно аранжирани цветя. Модерна баня, облицована с плочки, безупречна и с хавлиени кърпи, в подходящ цвят. Втора спалня с книги, телефон, стереоуредба, по-малко легло и отново всичко спретнато и с вкус.
„Кейси не може да се мери с нея“, каза си той като се сети за артистичната небрежност и неподреденост на малката й къща в каньона Лос Анжелос — боядисано в брик, купове книги навсякъде, барбекю, телефони, циклостили, електрически пишещи машини. Той се обезпокои от мислите си и от начина, по който сякаш автоматично ги сравняваше, върна се обратно в кухнята като мина край стаята на бавачката с безшумна походка. Орланда се беше съсредоточила в кафе — машината и не забелязваше, че в този момент той я наблюдава. Доставяше му удоволствие да я гледа.
Рано тази сутрин той й се обади много загрижен. Събуди я, за да й напомни да отиде на лекар за всеки случай, тъй като снощи докато той, Кейси и Дънрос излязат на брега тя вече се беше прибрала у дома.