— Разбира се. Благодаря.
— Ще направя отново — тя стана, а походката й беше непреднамерено чувствена и той отново прокле късмета си.
— Защо скъса с него?
Разказа му за Макао.
— Отидох в кревата на онзи мъж и спах там въпреки, че нищо не се случи, нищо — бедният беше пиян и не можа да направи нищо. На другия ден се престорих, че е бил чудесен в леглото. — Гласът й беше привидно спокоен сякаш излагаше обикновен факт, но той усещаше болката. — Нищо не се случи, но някой каза на Куилън. С право побесня. Нямам с какво да се защитя. Това беше… Куилън беше надалеч. Зная, че това не е извинение, но… — Тя вдигна рамене. — Съдба. Джос. — Със същия слаб глас му разказа за отмъщението на Куилън. — Той така постъпва, Линк. Но имаше право да е вбесен, аз не бях права.
Парата засъска и кафето започна да капе. Ръцете й намериха чисти чаши и пресни домашно приготвени сладки и нова колосана ленена покривка, докато разказваше.
— Все още го виждам от дъжд на вятър. Само, за да поговорим. Сега сме приятели и той е добър с мен, а аз правя каквото искам, виждам се, с когото искам. — Тя го погледна. — Ние… преди четири години ни се роди дете. Аз го исках, той — не. Каза, че мога да родя детето, но в Англия, Сега тя е в Португалия с моите родители, баща ми е пенсионер и тя живее с тях. — По страната й се търколи една сълза.
— Негова ли беше идеята детето да остане там?
— Да. Но е прав. Веднъж в годината ходя там. Моите родители… майка ми искаше детето, молеше ме да й го дам. Куилън е щедър и към тях. — Сълзите се стичаха по лицето й.
— И така, сега знаеш всичко, Линк. Никога на никого, освен на теб не съм го казвала — не бях вярна любовница и не съм добра майка…
Той отиде до нея и я задържа в прегръдките си. Почувства как тя се стапя, опитвайки се да задържи хлипанията си, притискайки се, поемайки от неговата топлина и сила.
Когато се успокои, тя се протегна на пръсти и го целуна леко, но с огромна нежност.
Той й върна целувката.
Те се погледнаха с търсещи очи и отново се целунаха. Страстта им пламна. В това време чуха ключа в ключалката. Разделиха се, опитвайки се да си поемат дъх. Чуха грубия глас на бавачката от коридора.
— Уу?
Останала без сили, Орланда оправи косата си с една четка.
— Аз съм в кухнята — извика тя на шанхайски. — Моля те, иди в стаята си, докато те повикам.
— О? О, дяволът чужденец още е тук, нали? Ами какво ще стане с моите покупки? Направих някои покупки!
— Остави ги до вратата.
— Много добре, млада любовнице — извика в отговор бавачката и отмина като мърмореше. Вратата се затвори след нея със силно затръшване.
— Те винаги ли тряскат вратите? — попита Линк, а сърцето му още се блъскаше в гърдите му.
— Да, да, така изглежда. — Ръката й отново беше на рамото му, а ноктите й галеха врата му. — Извинявай.
— Няма за какво да се извиняваш. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
— Ако доведеш Кейси.
— Не. Само ти и аз.
— Линк, мисля, че е по-добре да се откажем — каза му тя. — Сега вече сме вън от опасност. Нека просто си кажем довиждане.
— Вечеря. Осем. Ще дойда да те взема. Ти избираш ресторанта. Храна от Шанхай.
Тя поклати главата си.
— Не, вече е неудържимо. Извинявай.
— Ще дойда да те взема в осем. — Бартлет леко я целуна, после тръгна към вратата. Тя свали шлифера и му помогна да го облече. — Благодаря — каза нежно той. — Няма опасност, Орланда. Всичко ще бъде по мед и масло. Ще се видим в осем. Нали?
— Най-добре — не.
— Може би. — Той й се усмихна особено. — Това ще бъде съдба, джос. Трябва да помним боговете, нали? Ще бъда тук в осем.
Тя затвори вратата след него, отиде бавно до стола и седна, потънала в мисли, чудейки се дали го бе отблъснала, ужасена, че е така. Дали ще се върне в осем и ако се върне как да го държи настрана, как да го залъгва, докато стане луд от желание, достатъчно луд, за да се ожени за нея.
Стомахът й тревожно се сви. „Трябва да действам бързо — помисли си тя. — Кейси го държи в робство, тя го е омотала здраво. Единственият път за мен е доброто готвене и домашния уют и любов, любов, любов, любов и всичко, което Кейси не е. Но не и в кревата. Това е начинът, по който Кейси го е хванала в капана. Аз трябва да направя същото. Тогава ще бъде мой.“
Орланда почувства слабост. Всичко мина чудесно, реши тя. Спомни си какво казваше Горнт: „Законът на старостта повелява всеки мъж да бъде хванат в капана на брака, хванат в капан от собствената си страст или чувство за собственост или алчност, или пари или страх, или мързел или каквото и да е, но хванат. И никой мъж никога не се жени по свое желание за любовницата си.“