Тя изложи всичко хубаво и чисто, също като Кейси, но по различен начин, въпреки че резултатът е същият. Сега всичко е усложнено или просто. Кое?
Искам ли да се оженя за нея? — Не.
Искам ли да я изоставя? — Не.
Искам ли я в леглото? — Разбира се. Тогава започни кампания, вкарай я в леглото — без ангажименти. Недей да играеш играта според женските правила, всичко е почтено в една война. Всъщност какво е любовта? Както каза Кейси, сексът е само част от нея…
Кейси. Ами тя? Сега няма да чакам дълго за Кейси. И тогава леглото или сватбените камбани или довиждане, или какво? Да ме вземат дяволите, ако поискам да се оженя отново. Онова време беше отвратително. Странно, не съм мислил за нея отдавна.“
Когато Бартлет се върна от Тихия океан през 45-та, той я срещна в Сан Диего и след седмица се ожени за нея. Изпълнен с любов и амбиция се хвърли в начеването на строителния бизнес в Южна Калифорния. Беше точният момент в Калифорния — всички форми на строителство процъфтяваха. Първото дете дойде след десет месеца, второто една година по-късно, а третото десет месеца след това, а междувременно работа в събота и неделя. Харесваше му да работи, беше млад и силен и преуспяваше, но се движеше настрани. След това започнаха караниците и вайкането и „ти никога не прекарваш повече време с нас, а се бъхтеше, а аз искам да отида до Франция и Рим и защо не си идваш рано вкъщи, имаш ли приятелка, зная, че имаш приятелка…“
Но нямаше приятелка, само работа. И един ден писмото от адвоката. Просто по пощата.
„Глупости — помисли си Бартлет ядосано, защото все още го болеше. — Аз съм един от многото и това се е случвало по-рано и ще се случва пак. Дори и така твоето писмо или телефонно обаждане носи болка. Боли и струва пари. Струва ти много, а адвокатите вземат най-много. Те вземат добра част и умно раздухват огъня между вас за тяхната собствена проклета печалба. Разбира се. Ти си техният купон за храна. От люлката до проклетия гроб адвокатите носят неприятности и се хранят от твоята кръв. Глупости. Адвокатите са истинската чума на добрите стари САЩ. През целия си живот съм срещал само четирима добри, а останалите? Никой от нас не е вън от опасност.
Да. Това копеле Стоун! Той направи убиец от мен, нея превърна в зъл демон, изправи нея и децата срещу мен завинаги. Почти ме съсипа — мен и бизнеса. Надявам се, че копелето ще гние за вечни времена.“
41
Беше валяло почти дванадесет часа и почвата в колонията подгизна, макар че резервоарите бяха почти празни. По-голямата част от дъжда се стичаше по изпечената почва и заливаше ниските места, като превръщаше мръсните пътища в мочурища, а местата за строеж в езера. Част от водата проникваше по-надълбоко. В селищата, разпръснати из планината, проливният дъжд беше бедствие.
Градчета от разнебитени колиби, построени от всякакви стари железа, мукава, дъски, ламарина, брезент, кофражни платна, подпрени една до друга, пласт върху пласт, нагоре-надолу из планината с пръстени подове и тъмни, тесни улички, плувнали във вода, мръсни, разкаляни, с дупки и разбира се опасни. Дъжд, който се излива през покриви и пропива завивки, постели, дрехи. Хора, натъпкани един върху друг, стоически свиваха рамене и чакаха дъждът да спре. Това беше Китай и веднъж минали границата, всички китайци ставаха законни заселници и можеха да останат колкото искат, според старо одобрение на хонконгското правителство.
Силата на колонията винаги е била в нейната евтина, многобройна и безконфликтна работна сила. Колонията осигуряваше постоянно убежище и искаше в замяна само мирен труд, независимо каква бе надницата за деня. Хонконг никога не търсеше емигранти, но хора от Китай винаги идваха. Те пристигаха денем и нощем, с кораби, пеша, дори и на носилка. Пресичаха границата всеки път, когато глад или размирици разтърсваха КНР, за да останат и бъдат претопени, но идваше време, когато се връщаха вкъщи, защото Китай оставаше завинаги техен дом, дори и след десет поколения. Бежанците невинаги бяха добре дошли. Миналата година колонията беше почти залята от хора. По някаква неизвестна причина и без предупреждение, граничарите на Китай охлабиха строгия контрол и в продължение на една седмица ежедневно се изсипваха хиляди китайци. Идваха главно през нощта, над и през символичната, единична ограда, която разделяше Новите територии от Куантунг, съседната провинция. Полицията беше безпомощна да спре притока. Наложи се да извикат армията. Една нощ, през май, почти шест хиляди от незаконно преминаващите тълпи бяха арестувани, нахранени и на другия ден, върнати през границата. Но няколко хиляди се спасиха от капана. Катастрофата продължаваше нощ след нощ, ден след ден. Десетки хиляди новодошли. Скоро тълпи от възмутени китайци, изпълнени със съчувствие, дойдоха на границата, за да се опитат да спрат депортирането. Но то беше необходимо, защото колонията бе претъпкана с незаконни бежанци и беше невъзможно да се изхранят, подслонят и приобщят толкова много внезапно придошли хора. Вече имаше безброй, за които трябваше да се грижат, а някога бяха съвсем малък процент.