Снощи излезе с дивизионния сержант Мок и Змията. За пръв път отиваше с тях на едно от специалните нападения. Атакуваха три свърталища за комар, но любопитно, не пипнаха останалите пет — много по-печеливши, макар че бяха на същия етаж в същата сграда.
„О, да можех да получавам част от подкупите. Подкрепи ме, Сатана! Искам да бъда в «Спешъл интелиджънс», защото ще имам сигурна, важна служба, ще знам всички тайни, тези тайни ще ме закрилят, а после, когато се оттегля, тайните ще ме направят богат.“
Завиха и стигнаха до сладкарската сергия. Той поговори една-две минути с беззъбата старица, плати две медни монети, а тя даде на момиченцето сладка оризова питка и малко нарязани, сладко-горчиви портокалови кори, изсушени на слънце и увити във вестник.
— Благодаря, шести чичо, — каза момиченцето и го погледна сияещо изпод шапката си.
— Дано да ти харесат, пета племеннице, — отвърна той. Обичаше я, щастлив, че е хубава. „Ако боговете са благосклонни към нас, като порасне, ще стане красива. Ще продадем девствеността й много скъпо, а по-късно ще носи доход на семейството.“
Спектакълс Уу бе много горд, че успя да направи толкова много за тази част от семейството в момент на нужда. „Всички са здрави и нахранени, а сега с моя процент от работилницата за изкуствени цветя на деветия чичо, ще плащам наема една-две години. Ще мога да ям хубава оризова нинг-ток каша три пъти в седмицата безплатно. Това ще допълва дохода ми, така че не е необходимо да взимам подкупа, който лесно ще получа, но би провалил бъдещето ми.
Не. Бог ми е свидетел! Няма да взимам подкупи, докато има надежда за СИ, но няма логика да ни плащат толкова малко. Аз, с 320 ХК месечно, след двегодишна служба! Никога не можеш да разбереш тези варвари!“
— Тичай сега, аз ще се върна утре. Внимавай по пътя.
— Да, разбира се!
Той се наведе и тя го прегърна. Уу също я прегърна и тръгна. Тя изкачи хълма. Половината питка бе вече в устата й и я изпълваше с вкусна, насищаща, лепкава сладост.
Дъждът беше силен и монотонен. Водата от препълнената канална яма носеше отломки към колибите по пътя си. Тя се изкачваше внимателно. Изведнъж един смачкан петнадесетлитров бидон профуча съвсем наблизо край нея и се блъсна в една мукавена стена.
Тя стоеше вкаменена от страх.
— Махай се, няма какво да откраднеш оттук, — изкрещя един вбесен стопанин. — Върви си вкъщи! Нямаш работа тук. Махай се!
— Да… да — каза тя и забърза.
Сега се изкачваше по-трудно. В този момент земята под нея поддаде и започна свличането. Стотици тонове кал, камъни и пръст помитаха всичко по пътя си. Продължи петдесет или повече ярда, като само за няколко секунди събори неустойчивите постройки, разпиля мъже, жени и деца, а някои погреба, отрязвайки тинест откос там, където някога бе селото. И спря. Внезапно, както и започна.
В цялата планина настъпи тишина, нарушавана само от шума на дъжда. Изведнъж се понесоха викове и плач за помощ. Мъже, жени и деца наизскачаха от незасегнатите бараки, благославяйки боговете за спасението си.
Момиченцето все още криволичеше по ръба на пропастта, където земята бе пропаднала. Ръбът се ронеше и буци кал и камъни се свличаха в пропастта. Водата от канала улесняваше това. Почувства, че се пързаля, затова пристъпи колебливо назад, но земята поддаде и тя спря, вкаменена, като стискаше здраво питката в ръцете си. Заби пръстите на краката си в меката пръст, за да запази равновесие.
— Не мърдай — извика един старец.
— Махни се от ръба — кресна друг, а останалите чакаха и гледаха, затаили дъх, да видят какво ще решат боговете.
Един десетфутов къс пропадна и се срина в бездната, отнасяйки и момиченцето. То бе затрупано съвсем малко, само до колене. Увери се, че питката е в ръцете й и избухна в сълзи.
42
Полицейската кола на груповия началник Армстронг си проправяше път през кръжащата сърдита тълпа, събрана на пътя, пред банка „Хо-Пак“, водещ към полицейския участък в Ийст Абърдийн. Тълпите задръстваха улиците пред всички останали банки в областта, големи и малки — дори „Виктория“, която беше през една улица от „Хо-Пак“. Всички нетърпеливо чакаха да влязат и да изтеглят парите си.