Горнт се усмихна.
— Надявам се, че няма да откажете да вечеряме заедно, докато сте тук. Аз също мога да ви предложа матричиана и то не по-лоша от онази, която сте яли — рецептата е съвсем същата.
— С удоволствие.
— Обичам да пия бирата си с макарони. Леденостудена американска бира направо от кутията.
След кратка пауза Горнт попита:
— Колко време ще останете в Хонконг?
— Колкото трябва — отвърна Бартлет, без да се замисли.
— Добре. В такъв случай да се уговорим за някой ден през следващата седмица? Вторник или сряда?
— По-добре във вторник, благодаря. Може ли да доведа Кейси?
— Разбира се — а после добави с равен глас, — надявам се, че дотогава ще бъдете наясно с желанията си.
Бартлет се засмя:
— А дотогава вие ще разберете дали мога да държа нож.
— Може би. Но не забравяйте едно, господин Бартлет. Ако изобщо обединим усилията си срещу „Струан“, ако веднъж започнем заедно битката, едва ли ще има начин някой от нас да се оттегли, без да понесе тежки загуби. Много тежки загуби. Трябва да съм съвсем сигурен. Все пак вие винаги можете да се оттеглите в Щатите, макар и с поражения, за да подготвите нов удар. Но ние оставаме тук. Така че рискът, който поемаме, не може да се сравни с вашия.
— Но и това, което ще спечелим, няма да може да се сравнява. Вие ще постигнете нещо безценно, което за мен не струва пукнат грош. Ще станете „Ноубъл хаус“.
— Да — каза Горнт премигвайки. Той се наведе напред, за да си вземе нова цигара, а зад бюрото левият му крак натисна един скрит бутон на пода. — Да оставим всичко за втор…
И интеркомът щракна:
— Извинете, господин Горнт, желаете ли да отложа съвещанието на управителния съвет? — попита секретарката му.
— Не — каза Горнт, — да изчакат.
— Да, сър. Госпожица Рамос е тук. Можете ли да й отделите няколко минути?
Горнт се престори на изненадан:
— Един момент — Той погледна към Бартлет. — Приключихме ли?
— Да — Бартлет веднага се изправи. — Твърдо във вторник. А дотогава нека оставим нещата да се избистрят. — Той тръгна към вратата, но Горнт го спря.
— Един момент, господин Бартлет — после каза в интеркома: — Кажете й да влезе. — Той изключи уредбата и се изправи. — Радвам се, че проведохме този разговор.
Вратата се отвори и в кабинета влезе момиче. Беше двадесет и пет годишна и зашеметяваща, с къса черна коса и маслинени очи. Очевидно бе евроазиатка, облечена небрежно с плътно прилепнали, избелени американски джинси и риза.
— Здравей, Куилън — каза тя с лек американски акцент, а усмивката й като че ли затопли стаята. — Извинете, че ви прекъсвам, но току-що се върнах от Банкок и исках просто да се обадя.
— Радвам се, че го правиш, Орланда. — Горнт се усмихна към Бартлет, който бе втренчил поглед в нея. — Това е Линк Бартлет от Америка. Орланда Рамос.
— Здравейте — каза Бартлет.
— Здрасти… а, Линк Бартлет? Американският милионер оръжейник? — каза тя и се засмя.
— Какво?
— О, не гледайте така стреснато, господин Бартлет. Всички вече знаят — Хонконг е просто едно село.
— Кажете ми сериозно — откъде научихте?
— Прочетох го в сутрешния вестник.
— Не е възможно! Та това стана едва в 5:30 сутринта.
— Пишеше го във „Фай Пао“ — експресът — в колонката за новините от последния момент, в девет часа. Това е китайски вестник, а китайците знаят всичко, което става тук. Не се притеснявайте, английските вестници ще го публикуват едва в следобедните си издания, но не се изненадвайте, ако привечер журналистите чакат пред вратата ви.
— Благодаря.
„Последното нещо, което искам, е проклетата преса да тръгне по петите ми“ — помисли си кисело Бартлет.
— Не се безпокойте, няма да ви моля за интервю, въпреки че съм независима журналистка и работя за китайската преса. Наистина съм много дискретна — каза тя. — Нали, Куилън?
— Абсолютно. Гарантирам за това — каза Горнт. — На Орланда може да се разчита изцяло.
— Разбира се, ако ми предложите да взема интервю от вас, ще приема. Утре?
— Ще помисля по този въпрос.
— Обещавам, да ви представя в най-благоприятна светлина!
— Китайците наистина ли знаят всичко, което става тук?
— Разбира се — каза тя, без да се замисли. — Но quai loh, чужденците, не четат китайските вестници, с изключение на шепа стари китайски вълци… като Куилън.
— И Специалното разузнаване, Специалният отдел, както и цялата полиция — рече Горнт.
— И Йан Дънрос — добави тя, докосвайки зъбите си с връхчето на езика.
— Толкова ли е хитър? — попита Бартлет.
— О, да. В жилите му тече кръвта на Дявола Струан.