— Не разбирам.
— Ще разберете, ако останете малко по-дълго тук.
Бартлет се замисли върху това и се намръщи:
— И вие ли знаехте за оръжието, господин Горнт?
— Само това, че полицията е заловила контрабандно оръжие на борда на „частния самолет на американския милионер, който кацна снощи.“ Тази сутрин го пишеше в китайския вестник, който обикновено чета. „Синг пао“. — Усмивката на Горнт бе язвителна. — Това е „Таймс“ на кантонезки. И там го пишеше в колонката за горещите новини. Но, за разлика от Орланда, аз съм изненадан от факта, че журналистите от английската преса още не са ви пипнали. Тук в Хонконг те са много усърдни. По-усърдни, отколкото ги изкарва Орланда.
Бартлет долови парфюма й, но продължи да настоява:
— Изненадан съм, че не ми казахте, когато аз споменах, господин Горнт.
— А трябваше ли? Какво общо има оръжието с плановете ни за бъдещо сътрудничество? — Горнт се изкиска. — Ако се случи най-лошото, Орланда и аз ще ви посещаваме в затвора.
Тя се засмя:
— Да, наистина.
— Много ви благодаря! — отново парфюмът й. Бартлет остави настрана оръжието и насочи вниманието си към нея. — Рамос — това е испанско име, нали?
— Португалско. От Макао. Баща ми работеше за „Ротуел-Горнт“. Майка ми е шанхайка. Израснала съм в Шанхай, а през 49-а заминах за Щатите, където прекарах няколко години — завърших гимназия в Сан Франциско.
— Така ли? Лос Анжелос е моят роден град — завършил съм гимназия в Долината.
— Влюбена съм в Калифорния — каза тя. — Какво ще кажете за Хонконг?
— Току-що пристигнах — захили се Бартлет. — И изглежда пристигнах с гръм.
Тя се засмя. Прекрасни бели зъби.
— Нямам нищо против Хонконг, но при условие, че човек има възможност всеки месец да се маха за малко. Трябва през някой уикенд да отидете до Макао — той е старинен, много красив и е само на четиридесет мили оттук, а фериботите са доста удобни. Много е различен от Хонконг. — Тя се обърна отново към Горнт. — Още веднъж се извинявам, че ви прекъснах, Куилън, просто исках да се обадя. — Тя тръгна към вратата.
— Не, ние приключихме… точно си тръгвах — прекъсна я Бартлет. — Още веднъж ви благодаря, господин Горнт. Ще се видим във вторник, ако не и по-рано… Надявам се да ви видя отново, госпожице Рамос.
— Ще ми бъде приятно. Ето визитната ми картичка — в случай че решите да ми подарите това интервю. Гарантирам ви една хубава статия. — Тя подаде ръката си, той я докосна и почувства топлината й.
Горнт го изпрати до вратата, затвори я след него, върна се до бюрото си и взе цигара. Тя драсна клечка кибрит и запали цигарата му. След това седна на стола, на който до преди малко бе седял Бартлет.
— Приятен човек — каза тя.
— Да. Но е американец, наивен е и е едно много самонадеяно копеле, на което може би ще трябва да му се посмачка малко фасона.
— Това ли искаш да направя?
— Може би. Прочете ли досието му?
— Да. Много е интересно — Орланда се усмихна.
— Не бива да искаш пари от него — каза Горнт рязко.
— Айейа, Куилън, за толкова тъпа ли ме мислиш? — очите й заблестяха.
— Добре.
— Защо му е да прави контрабанда с оръжие в Хонконг?
— Наистина защо, мила моя? Може би някой просто, го е използвал.
— Сигурно това е отговорът. Ако имах неговите пари, никога нямаше да направя такава глупост.
— Да — каза Горнт.
— А, хареса ли ти номера с независимата журналистка? Мисля, че го направих много добре.
— Не го подценявай. Той не е глупак. Наистина е много хитър. Много. — Той й разказа за „Казале“. — Прекалено голямо съвпадение. Сигурно и той има досие за мен. И то подробно. Малко хора знаят, че харесвам това място.
— Може би и аз фигурирам в него.
— Вероятно. Внимавай да не те разкрие. Имам предвид свободната журналистика.
— О, я стига, Куилън. Кой от тай-пановете, освен теб и Дънрос чете китайски вестници? А дори и ти не можеш да ги четеш всичките. Публикувала съм разни дреболии… като „специален кореспондент“. Ако ми даде интервю, мога да го напиша. Не се притеснявай. — Тя премести пепелника по-близо до него. — Добре мина, нали? С Бартлет?
— Идеално. Сбъркала си си професията. Трябваше да работиш в киното.
— В такъв случай говори за мен с твоя приятел, моля те. Моля те, Куилън, скъпи. Чарли Уанг е най-големият продуцент в Хонконг и ти е много задължен. Прави толкова много филми, че… искам да ми даде само една възможност… може да стана звезда! Моля те!
— Защо не? — каза сухо той. — Но мисля, че не си негов тип.
— Мога да се променя. Не се ли държах с Бартлет точно както искаше? Не съм ли облечена в американски стил?