— Не.
Блуждаещият й поглед се насочи към вътрешната врата.
— Моля те. От три години не съм имала никого…
— Благодаря ти, но не — хвана я за ръцете — твърдо, но с нежност — и я отдели от себе си. — Вече сме изживели най-хубавото — каза той с маниера на познавач. — Нека не го разваляме.
Тя седна на ръба на бюрото, гледайки го мрачно.
— Ти винаги печелиш, нали?
— В деня, в който станеш любовница на Бартлет, ще ти направя подарък — каза той спокойно. — Ако те заведе в Макао и останеш три дни с него, така че всички да ви видят, ще ти подаря нов Ягуар. Ако ти предложи брак, ще получиш апартамента и всичко, което се намира в него, а също и къща в Калифорния като сватбен подарък.
Дъхът й секна, а след това се усмихна тържествуващо:
— Модел XK-E, черен. Куилън, това е фантастично! — В следващия момент щастието й се изпари. — Какво чак толкова има в него? Защо е толкова важен за теб?
Той само я изгледа втренчено.
— Извинявай, извинявай, не трябваше да задавам този въпрос. — Тя взе замислено една цигара, запали я, наведе се към него и му я подаде.
— Благодаря — погледът му падна върху извивката на гърдите й. Той й се наслаждаваше и в същото време бе малко натъжен от факта, че тази красота е толкова преходна. — А между другото, не бих искал Бартлет да научи за нашата уговорка.
— Аз също. — Тя въздъхна и насила се усмихна. После стана и сви рамене. — Айейа, така или иначе връзката ни нямаше да издържи дълго. Със или без Макао. Ти щеше да се промениш — в един момент щеше да ти омръзне — с всички мъже е така.
Тя поправи грима и ризата си, изпрати му въздушна целувка и си тръгна. Той се загледа в затворената врата, после се усмихна и смачка в пепелника цигарата, която му бе дала без дори веднъж да дръпне от нея, защото не искаше да се докосва до отпечатъка от устните й. Запали нова и тихо си затананика.
„Отлично — мислеше си радостно, — сега ще видим, господин Скапан Наперен Самонадеян Янки Бартлет, ще видим как ще се справите с този нож. Макарони и бира естествено!“
После Горнт долови във въздуха лекия дъх на парфюма й, който го запрати отново назад към спомените за моментите, прекарани с нея в леглото. „Когато бе млада — напомни си той. — Слава Богу тук няма данък за младостта и красотата, човек може да я получи само с едно телефонно обаждане или стодоларова банкнота.“
Взе телефона й набра, щастлив, че Орланда бе повече китайка, отколкото европейка. Китайците са толкова практични хора.
Сигналът бе прекъснат и той чу отривистия глас на Хавъргил.
— Да?
— Пол, Куилън се обажда. Как е?
— Здравей, Куилън. Естествено вече знаеш, че през ноември Джонджон поема ръководството на банката?
— Да. Много жалко.
— По дяволите. Мислех, че ще бъда одобрен, а вместо това управителният съвет избра Джонджон. От снощи е вече официално. В дъното на всичко отново е Дънрос и проклетите акции, които имат. Как мина срещата?
— Нашият американец лапна въдицата, точно както ти казах, че ще стане. — Горнт дръпна силно от цигарата и се опита да не издава вълнението си. — Какво ще кажеш за една малка специална акция, преди да се пенсионираш?
— Какво си намислил?
— Напускаш в края на ноември, нали?
— Да. След двадесет и три годишна служба. Няма да съжалявам особено.
„Аз също — помисли със задоволство Горнт. — Не си в крак с времето и си адски консервативен. Единственото ти качество е, че мразиш Дънрос.“
— Значи още почти четири месеца. Имаме на разположение достатъчно време. Ти, аз и нашият американски приятел.
— Какво си си наумил?
— Помниш ли един от хипотетичните планове, които разигравах? Наричах го „конкуренция“.
Хавъргил се замисли за момент.
— Беше за това как да се превземе или отстрани противникова банка, нали? Защо?
— Да речем, че някой е поизтупал праха от този план, направил е няколко промени и го е пуснал в ход… преди два дни. Да речем, че някой е знаел, че Дънрос и останалите ще гласуват за твоето отстраняване и е поискал да отмъсти. „Конкуренция“ ще свърши чудесна работа.
— Не разбирам защо. Какъв е смисълът да се атакува?
— Е, но да речем, че някой е променил целта, Пол.
— Към кого?
— Ще се отбия при теб в три часа и ще ти обясня.
— Към кого е насочен?
— Ричард. — Ричард Куанг контролираше „Хо-Пак бенк“, една от най-големите измежду многото китайски банки в Хонконг.
— Мили Боже! Но това е… — Настъпи дълга пауза. — Куилън, наистина ли си започнал „конкуренция“… пуснал си го в ход?
— Да. И никой друг, освен теб и мен не знае това.
— Но по какъв начин това ще се обърне срещу Дънрос?