— Нямам намерение да се справям с него. Просто ще помоля помощник-комисаря да поема отговорността за вашето връщане.
— Ще ме вземете под своя опека?
— Да.
— Откъде сте сигурен, че няма да напусна града? Може наистина да съм пренесъл оръжието.
Дънрос го наблюдаваше. „Може и да сте. Може и да се опитате да избягате, но аз мога да ви върна обратно — жив или мъртъв — както се казва по филмите. Хонконг и Тайпей са моя територия.“
— Жив или мъртъв, а?
— Хипотетично, разбира се.
— Колко души сте убил през живота си?
Настроението в кабинета се промени и двамата почувстваха тази промяна много силно.
„Разговорът още не е навлязъл в опасна територия — помисли си Дънрос, — поне засега“.
— Дванадесет — отвърна той съвсем спокойно, въпреки че въпросът го бе изненадал. — За дванадесет съм сигурен. По време на войната бях пилот на изтребител. Гърмящи играчки. Свалих два едноместни изтребителя, една Щука, и два бомбардировача Доние 17 с четиричленни екипажи. И четирите самолета изгоряха докато падаха. Това са дванадесетте, за които съм сигурен, господин Бартлет. Разбира се, стреляхме и по влакове, конвои и места, на които бяха струпани много войски. Защо?
— Чувал съм, че сте бил летец. Мисля, че аз не съм убивал никого. Строях лагери, военни бази в Тихия океан и разни такива работи. Никога не съм стрелял с оръжие.
— Но обичате да ловувате?
— Да. През 59-а ходих на сафари в Кения. Убих един слон, един огромен бик куду, а имаше и много стрелба за удоволствие.
След кратка пауза Дънрос каза:
— Мисля, че предпочитам да стрелям по самолети, влакове и кораби. По време на война хората не са съществени. Нали?
— Разбира се, след като веднъж владетелят е изпратил генерала на бойното поле. Това е войната.
— Чел ли сте „Военното изкуство“ на Сън Цу?
— Най-хубавата книга за войната, която съм чел — каза Бартлет ентусиазирано. — По-добра от Клаузвиц или Лидъл Харт, въпреки че е написана петстотин години преди Христа.
— О? — Дънрос се облегна назад, доволен, че са приключили темата, за убийствата.
— Знаете ли, че книгата на Сън Цу е била издадена на френски през 1872 година? Предполагам, че Наполеон я е имал.
— Със сигурност е издадена на руски, и Мао винаги е носел със себе си много изпокъсан от употреба екземпляр — каза Дънрос.
— Чел ли сте я?
— Баща ми ми я набиваше в главата. Караше ме да я чета в оригинал — буква по буква. А след това ме изпитваше много подробно.
Една муха започна да се блъска в прозореца изнервящо.
— Баща ви е искал да станете военен?
— Не. Сън Цу, както и Макиавели, е писал повече за живота, отколкото за смъртта. Повече за оцеляването, отколкото за войната… — Дънрос погледна към прозореца, после стана, приближи се към него и смачка мухата с овладяна жестокост, която Бартлет възприе като предупредителен сигнал.
Дънрос се върна на бюрото си:
— Баща ми смяташе, че трябва да знам как да оцелея и как да се справям с големи групи от хора. Искаше някой ден да стана достоен наследник на поста тай-пан, въпреки че никога не е мислил, че ще успея. — Той се усмихна.
— И той ли е бил тай-пан?
— Да. Беше много способен. В началото.
— Какво стана после?
Дънрос саркастично се изсмя:
— Толкова рано ли ще започваме със семейните тайни, господин Бартлет? Ами, накратко, имаше едно доста досадно различие на мнения. В края на краищата той предаде властта на Аластър Струан — моя предшественик.
— Той жив ли е?
— Да.
— Тази ваша британска сдържаност означава ли, че сте му обявили война?
— Сън Цу е написал съвсем точно отношението си към войната, господин Бартлет. Много лошо е да обявиш война, казва той, освен ако не ти се налага. Цитирам: „Висшето умение на генерала се състои в това да пречупи съпротивата на противника, без да води битки.“
— И вие го пречупихте.
— Той сам се оттегли от бойното поле, като умен мъж, какъвто всъщност беше.
Лицето на Дънрос придоби сурово изражение. Бартлет го наблюдаваше внимателно. И двамата знаеха, че въпреки желанието си, в момента очертаваха бойните линии.
— Радвам се, че дойдох в Хонконг — каза американецът.
— Радвам се, че се запознах с вас.
— Благодаря. Може би някой ден няма да се радвате. Бартлет сви рамене:
— Може би. А междувременно сме на път да сключим сделка — добра и за вас и за нас. — Той внезапно се ухили, сещайки се за Горнт и за готварския нож. — Да. Радвам се, че дойдох в Хонконг.
— Имате ли нещо против тази вечер вие и Кейси, да бъдете мои гости? Правя скромно парти, тържество, в осем и половина?