— В официално облекло ли?
— Само смокинг — какво ще кажете?
— Чудесно. Кейси каза, че обичате фраковете и папионките. — В този момент Бартлет забеляза картината на стената: старо платно с маслени бои, изобразяващо красива китайска лодкарка, носеща в ръцете си малко англичанче, а русата му коса бе вързана на опашка. — Това Куанс ли е? Аристотел Куанс?
— Да, да, негова е — каза Дънрос едва прикривайки учудването си.
Бартлет се приближи и започна да я разглежда.
— Това оригиналът ли е?
— Да. Разбирате от изкуството!
— Не, но на път за тук Кейси ми разказа за Куанс. Каза, че бил почти като фотограф. Истински историк на миналите времена.
— Да, да, така е.
— Ако не ме лъже паметта, това би трябвало да е портрет на Мей-мей Т’Чънг, а момчето е едно от децата й от Дърк Струан, нали?
Дънрос не каза нищо. Просто наблюдаваше гърба на Бартлет.
Бартлет се вгледа още по-отблизо:
— Очите не се виждат добре. Значи момчето е Гордън Чен, бъдещият сър Гордън Чен? — Той се обърна и погледна към Дънрос.
— Не знам със сигурност, господин Бартлет. Това е една от версиите.
Бартлет задържа за момент погледа си върху него. Двамата мъже бяха от една категория. Дънрос бе малко по-висок, но Бартлет бе с по-широки рамене. И двамата със сини очи — тези на Дънрос малко зеленикави — леко раздалечени и одухотворени лица.
— Приятно ли ви е, че сте тай-пан на „Ноубъл хаус“? — попита Бартлет.
— Да.
— Всъщност не съм много наясно, каква е властта на един тай-пан, но в „Пар-Кон“ аз имам правото да назначавам и да уволнявам, както и да закрия компанията, ако пожелая.
— Значи сте тай-пан.
— Тогава и на мен ми е приятно да съм тай-пан. Аз искам да навляза в Азия, вие искате да навлезете в Щатите. Ако се обединим, цялото тихоокеанско крайбрежие ще ни бъде вързано в кърпа — и на двамата.
„Или покрито с наметало — за единия от нас“ — помисли си Дънрос. Той харесваше Бартлет, въпреки че осъзнаваше опасността, която криеше това.
— Аз имам онова, от което се нуждаете. Вие имате това, от което имам нужда аз.
— Да — рече Дънрос. — А това, от което в момента се нуждаем и двамата е един обяд.
Те тръгнаха към вратата. Бартлет стигна пръв. Но не я отвори веднага.
— Знам, че при вас не е прието, но след като ще идвам с вас в Тайпей, може ли да ме наричате Линк, а аз да ви наричам Йан и да се заемем с обсъждането на облозите за срещата ни по голф? Сигурен съм, че знаете, че моят хандикап официално е тринадесет, а аз знам, че вашият е десет, което вероятно означава, че ще трябва да си запазим по един резервен удар.
— Защо не? — отвърна веднага Дънрос. — Но тук обикновено не залагаме пари, а само топки.
— Проклет да съм, ако ги заложа.
Дънрос се засмя:
— Може би някой ден ще го направиш. Обикновено залагаме шест топки за голф — или нещо от този род.
— Залагането на пари е лош британски обичай, нали, Йан?
— Не. Какво ще кажеш да заложим по петстотин, като отбора — победител взема всичко?
— Щатски или хонконгски долари?
— Хонконгски. Между приятели се залагат хонконгски. В началото.
Обедът бе сервиран в специалната гостна за директорите на деветнадесетия етаж. Беше ъглово, г-образно помещение с висок таван и сини завеси, с пъстри китайски килими и огромни прозорци, през които се виждаше Каулуун и самолетите, кацащи и излитащи от Кай Так, а на запад погледът стигаше чак до островите Стоункътърс и Цинг Йи и Новите територии зад тях. На старата масивна дъбова маса, на която спокойно можеха да се хранят двадесет души, бяха подредени малки покривчици за всеки, прекрасни сребърни прибори и най-фин уотърфордски кристал. Обслужваха ги четирима тихи и великолепно обучени келнери.
Коктейлите бяха сервирани, преди да пристигнат Бартлет и Дънрос. Кейси пиеше сухо мартини с водка, както и останалите, с изключение на Гавалан, който си бе поръчал двоен розов джин. Без да го питат, донесоха на Бартлет леденостудена кутия бира Анвайзер на сребърен поднос.
— Кой ви каза? — попита очарован той.
— Изненада от „Струан енд къмпъни“ — каза Дънрос. — Разбрахме, че така я обичате. — Запозна го с Гавалан, де Вил и Линбар Струан, взе чаша студено Шабли и се усмихна на Кейси. — Как сте?
— Благодаря, много добре.
— Извинете — обърна се Бартлет към останалите, — но трябва да кажа нещо на Кейси, преди да съм го забравил. — Кейси, би ли се обадила утре на Джонстън във Вашингтон? Искам да разбереш, към кого трябва да се обърнем в консулството тук.
— Разбира се. Ако го открия, ще го накарам да попита Тим Дилър.
Името Джонстън бе кодова дума, която означаваше: „Как върви сделката?“ При отговор „Дилър“ означаваше добре, „Тим Дилър“ — много добре, „Джоунс“ — зле, „Джордж Джоунс“ — много зле.