— Добра идея — каза Бартлет и се усмихна, а след това се обърна към Дънрос. — Прекрасна зала.
— Подходяща е — рече Дънрос.
Кейси се засмя, схващайки смисъла.
— Срещата мина много добре, господин Дънрос — каза тя. — Изготвихме предложение, което трябва да разгледате.
„Поставя нещата точно по американски — без никакъв финес! Нима не знае, че за бизнес се говори след обеда, а не преди него.“
— Да. Ендрю ме информира в общи линии — отвърна Дънрос. — Искате ли още нещо за пиене?
— Не, благодаря. Мисля, че предложението включва всичко, сър. Имате ли някакви въпроси към мен?
— Сигурен съм, че ще има, когато му дойде времето — каза Дънрос, развеселен както винаги от това сър, което много американки използваха в ежедневието и много често неуместно се обръщаха с него към келнерите. — Веднага след като го разгледам по-внимателно, ще ви се обадя. Една бира за господин Бартлет — добави той, опитвайки се още веднъж да отклони разговорите за бизнес. После се обърна към Жак. — Ca va?
— Oui, merci. A rien. — Още нищо.
— Не се притеснявай — каза Дънрос. Вчера любимата дъщеря на Жак и съпругът й преживяха тежка автомобилна катастрофа по време на почивка във Франция — колко тежка той все още не знаеше. — Не се притеснявай.
— Няма. — Отново онова галско свиване на раменете, скриващо огромната му тревога.
Жак бе първи братовчед на Дънрос и бе започнал работа в „Струан“ през 1945 година. Бе изживял много тежки мигове по време на войната. През 1940-а изпратил жена си и двете си деца в Англия, а той останал във Франция. Партизанство, затвор, присъда бягство и отново партизанство. Сега бе на петдесет и четири — силен, тих, но много зъл, ако го предизвикат — със затруднено дишане, с кафяви очи, груби ръце и безброй белези.
— Мислите ли, че по принцип сделката е добра?
Дънрос въздъхна на ум и насочи цялото си внимание към нея.
— Може би ще имам някои контрапредложения по някои несъществени въпроси. А дотогава — добави решително той — можете да продължите, приемайки, че в общи линии е приемлива.
— О, чудесно — каза радостно Кейси.
— Страхотно — каза Бартлет също толкова доволен и вдигна кутия бира. — Да пием за успешния завършек и големите печалби — за вас и за нас.
Те отпиха, а останалите забелязаха у Дънрос признаци на приближаваща опасност и се чудеха какви ли биха могли да бъдат контрапредложенията на тай-пана.
— Много време ли ще ти отнеме вземането на окончателно решение, Йан? — попита Бартлет и всички чуха това Йан. Линбар Струан видимо трепна.
За тяхна най-голяма изненада Дънрос каза само, „Не“, като че ли тази фамилиарност бе съвсем нормална. И добави:
— Мисля, че адвокатите едва ли ще открият някоя непреодолима пречка.
— Ще се срещнем с тях утре сутринта в единадесет — каза Кейси. — Господин де Вил, Джон Чен и аз. Вече разполагаме с тяхната предварителна разработка… няма никакви проблеми.
— Даусън е много добър. Особено по американското данъчно право.
— Кейси, може би трябва да повикаме от Ню Йорк нашия човек по данъчните проблеми — каза Бартлет.
— Добре. Стига толкова разговори по работа преди обед — каза Дънрос. — Вътрешно правило, госпожице Кейси: никакви разговори за работа по време на ядене. Много е вредно за храносмилането. — Той махна на Лим. — Няма да чакаме господаря Джон.
Келнерките изникнаха моментално.
Менюто включваше шери със супата, шабли с рибата или бордо с печеното и при желание йоркширски пудинг — варен зелен фасул, варени картофи и варени моркови. И плодова салата с шери за десерт. Портвайн със сиренето.
— Колко време ще останете тук, господин Бартлет? — попита Гавалан.
— Колкото трябва. Но, господин Гавалан, тъй като изглежда, че дълго време ще работим заедно, какво ще кажете да престанете с това „господин“ Бартлет и „госпожица“ Кейси и да ни наричате просто Линк и Кейси?
Гавалан задържа погледа си върху Бартлет. Искаше му се да каже „Вижте, господин Бартлет, ние тук предпочитаме да стигаме естествено до тези неща. Това е един от малкото начини, по които човек различава приятелите си от познатите си. За нас малките имена са нещо интимно.“ Но какво да се прави, след като тай-панът не възрази срещу смайващото „Йан“.
— Защо не, господин Бартлет? — каза той любезно. — Няма нужда от външна вежливост. Нали?
Жак де Вил, Струан и Дънрос вътрешно се изсмяха, когато чуха това „господин Бартлет“ и начина, по който Гавалан елегантно превърна нежеланото си съгласие в унищожителна ирония и унижение, което нито един от американците нямаше никога да разбере.