„На жените сигурно им е много трудно, особено на американките — помисли си Дънрос, — да преживеят тази травма на остаряването, неизбежността й, както и това, че идва толкова рано, прекалено рано. Сигурно в Америка е най-страшно от където и да било другаде на този свят. Защо е необходимо да ти казвам истината, която вече сигурно разбираш с цялото си същество. Или да ти обяснявам, че американската мода изисква от теб да се опитваш с нокти и зъби да задържиш вечната младост, която не могат да ти дадат нито Богът, нито дяволът, нито хирургът. Не можеш да изглеждаш на двадесет и пет, когато си на тридесет и пет, нито пък на тридесет и пет, когато си на четиридесет и пет. Съжалявам, знам, че не е честно, но е факт. Слава Богу — ако има Бог — слава на всички богове, големи и малки, че съм мъж, а не жена. Жал ми е за теб — американката с красиви имена.“
Но Дънрос отвърна просто:
— Сигурно защото животът ни не е осеян с рози и се залъгваме с глупости и измислени ценности, а не като китайците, които са много разумни. Господи, колко невероятно разумни са те! При Хег Струан сигурно е изиграла роля скапаната кръв на Брок. Мисля, че това е бил нейният джос — нейната съдба, късмет или липса на късмет. Тя и Кълъм са имали седем деца — четирима синове и три дъщери. Всичките й синове умрели от насилствена смърт. Двама от „дизентерия“ — вероятно холера — тук в Хонконг, един намушкан с нож в Шанхай, а последният се удавил в Аир в Шотландия, където са семейните земи. Това би било достатъчно за всяка майка, за да полудее. Също омразата и завистта, които ги заобикаляли през целия им живот — Кълъм и нея. А като прибавим към това и трудностите от живота в Азия, предаването на „Ноубъл хаус“ в ръцете на чужди синове… е, може да бъде разбрана. — Дънрос се замисли за момент, а после добави: — говори се, че тя е командвала Кълъм Струан през целия му живот и е тормозила „Ноубъл хаус“ чак до смъртта си — всички тай-панове, всички снахи и зетьове, както и всички деца. Дори и след смъртта си. Спомням си как една моя бавачка, англичанка, дано завинаги се пържи в ада, ми казваше: „Бъдете послушен, господарю Йан, защото ще извикам духа на Хег Струан да ви излапа…“ Не съм бил на повече от пет-шест годинки.
— Какъв ужас — каза Кейси.
Дънрос сви рамене:
— Бавачките често го правят.
— Не всички, слава Богу — рече Гавалан.
— Никога не съм имал добра бавачка. Както и лош gan sun.
— Какво е gan sun? — попита Кейси.
— Това означава „близък човек“ и е правилното название за ама. В предкомунистически Китай децата от заможните семейства, както и от повечето стари европейски или евро-азиатски семейства, винаги са имали „близък човек“, който да се грижи за тях — в много случаи той е оставал с тях за цял живот. Повечето gan sun са давали обет за безбрачие. Винаги можеш да ги познаеш по дългите опашки, които се спускат по гърбовете им. Моята gan sun се казва А Тат. Страхотна старица. Още е при нас — каза Дънрос.
— Моята ми беше повече от майка — каза Гавалан.
— Значи Хег Струан ви е прабаба? — обърна се Кейси към Линбар.
— Не, за Бога! Не, аз… аз не съм потомък на Дърк Струан — отвърна той и тя забеляза потта по челото му, без да разбира причината. — Аз съм потомък на неговия доведен брат, Роб Струан. Роб Струан е бил съдружник на Дърк. Тай-панът е пряк потомък на Дърк, но въпреки това… никой от нас не е от рода на Хег.
— Всички ли сте роднини? — попита Кейси, усещайки особеното напрежение, което витаеше във въздуха. Тя забеляза, че Линбар се поколеба и погледна към Дънрос, на когото бе спряла погледа си.
— Да — каза той, — Ендрю е женен за сестра ми Кейти. С Жак сме братовчеди, а Линбар… Линбар просто носи нашето име. — Дънрос се засмя. — В Хонконг все още има много хора, които си спомнят за Хег, Кейси. Тя винаги носеше дълга, черна рокля с голям турнюр и една смешна шапка с огромно, изядено от молци перо — съвсем демоде — и черен бастун със сребърна топка. Обикновено четирима носачи я носеха напред-назад на един паланкин. Китайците се страхуваха от нея също толкова. Прякорът й беше „Почитаемата стара чужденка мама-дявол със злото око и драконското чене.“