— Най-добре е да дойде тук, колкото е възможно по-бързо. — Той набра номера на полицията и поиска да го свържат с Армстронг. Нямаше го. Дънрос каза да му предадат кой го е търсил, а след това поиска да говори с Брайън Куок.
— Да, тай-пан?
— Брайън, можеш ли да дойдеш веднага тук? Намирам се в къщата на Филип Чен, горе на Наблюдателницата на Струан. Джон Чен е бил отвлечен. — Той му описа съдържанието на кутията.
Настъпи тишина, а после Брайън Куок каза:
— Идвам веднага. Не пипайте нищо и не му позволявайте да разговаря с когото и да било.
— Добре.
Дънрос затвори телефона.
— А сега ми дай писмото, Филип. — Той го пое внимателно, хващайки го за краищата. Китайските йероглифи бяха ясно изписани, но не от човек с добро образование. Той бавно го прочете — знаеше повечето йероглифи:
Господин Филип Чен, разрешете ми да ви уведомя, че имам остра нужда от 500 000 хонконгски долара и ви моля да го имате предвид. Вие сте толкова богат, че това за вас е все едно да отскубнете по един косъм от девет вола. Тъй като се опасявах, че може и да ми откажете, нямах друг избор, освен да взема сина ви като заложник. Извършвайки това, се освободих от страха от отказа ви. Надявам се, че ще премислите внимателно и че ще погледнете на мен съвсем сериозно. От вас зависи дали да се обадите в полицията, или не. Изпращам ви с това и някои вещи, които синът ви използва ежедневно, като доказателство за положението, в което е. В колета се намира и парченце от ухото му. Би трябвало да осъзнаете безпощадността и жестокостта на моите действия. Ако ми платите безпрепятствено сумата, ще бъде гарантирана сигурността на сина ви.
Дънрос посочи към кутията:
— Извинявай, но позна ли… онова?
Филип Чен и жена му се изсмяха нервно:
— А ти, Йан? Познаваш Джон, откакто се е родил. Това е… как може човек да разпознае такова нещо, а?
— Някой друг знае ли за случилото се?
— Не, освен, разбира се, прислугата, Шити Т’Чънг и няколко приятели, които бяха дошли на обяд. Те… те бяха тук, когато пристигна колетът. Тръгнаха си, малко преди да дойдеш.
Дайан Чен се извъртя на стола и изрече онова, което си мислеше Дънрос:
— Значи със сигурност до довечера ще научи целият Хонконг!
— Да. А на сутринта ще бъде на първа страница във всички вестници — с огромни букви. — Дънрос се опита да подреди хилядите въпроси и отговори, които се въртяха в главата му. — Пресата ще научи случайно за… ухото и за „Бившия вълк“ и ще направи от тях сензация.
— Да. Да, така ще стане. — Филип Чен си спомни какво бе казала Шити Т’Чънг, веднага след като прочетоха писмото. „Не давай откупа поне една седмица, Филип, стари приятелю, и ще станеш световноизвестен! Айейа, представи си само, парче от ухото му и Бившия вълк! Ще станеш световноизвестен!“
— Може това да не е неговото ухо, а само номер — каза с надежда Филип Чен.
— Да. — „Ако това наистина е ухото на Джон — мислеше си Дънрос — и при положение, че са го изпратили още първия ден, преди каквито и да е преговори, мога да се обзаложа, че горкото момче е вече мъртво“. — Няма никакъв смисъл от такава жестокост — каза той. — Разбира се, че ще платиш.
— Разбира се. Имаме късмет, че не сме в Сингапур, нали?
— Да. — Според законите на Сингапур, в момента, в който някой бъде отвлечен, се замразяват всички банкови сметки на неговото семейство, за да се предотврати плащането на откуп. Там отвличанията бяха станали като епидемия, а почти никой не бе арестуван. Китайците предпочитаха да плащат тихо и бързо, без да казват и дума на полицията. — Копеле такова! Горкият Джон.
Филип предложи:
— Искаш ли чай или някакъв алкохол? Гладен ли си?
— Не, благодаря. Ще изчакам Брайън Куок и тръгвам. — Дънрос погледна кутията и ключовете. Беше ги виждал много пъти. — Липсва ключът от банковия сейф — каза той.
— Какъв ключ? — попита Дайан Чен.
— Джон винаги носеше ключ от банков сейф.
Тя не помръдна от стола си:
— А сега не е ли там?
— Не.
— Може би грешиш. За това, че винаги е бил в него.
Дънрос я погледна, после погледна и Филип Чен. „Е — помисли си той, — ако не са го взели престъпниците, са го взели Филип и Дайан. На тяхно място бих направил същото. Бог знае какво може да има в този сейф“.
— Може и да греша — каза спокойно той.
— Чай, тай-пан? — попита Дайан и той забеляза дълбоко в очите й сянка на усмивка.
— Да, мисля, че ще пия — беше сигурен, че те са взели ключа.
Тя стана, поръча на висок глас чая и отново седна. „Дано полицията побърза…“
Филип гледаше през прозореца към изсушената градина. „Дано завали.“