— Интересно, колко ли ще ни струва да си върнем Джон? — промърмори тя.
След пауза Дънрос каза:
— Има ли значение?
— Разбира се, че има — моментално отвърна Дайан.
— О, да — продължи като ехо Филип Чен. — 500 000 долара! Айейа, 500 000 долара — това е цяло състояние. Проклети триади! Е, щом искат пет, значи ще мога да ги убедя за 150 000. Слава Богу, не поискаха милион! — той вдигна вежди и лицето му придоби още по-пепеляв цвят. — Дю не ло мо на всички, които отвличат хора. Трябва да си получат заслуженото — до един.
— Да — продължи Дайан. — Гнусни триади. Полицията трябва да действа по-умно! По-твърдо и по-умно и по-добре да ни пази.
— Това вече не е справедливо — каза остро Дънрос. — В Хонконг от години не е имало отвличане, а в Сингапур се случва всеки месец! Престъпността тук е невероятно ниска — нашата полиция върши огромна работа — огромна.
— Хм, — изсумтя Дайан. — Всички са корумпирани. Защо стават полицаи, ако не, за да забогатеят? На нито един от тях нямам доверие… Колкото до отвличанията, хм, последното беше преди шест години. Отвлякоха моя трети братовчед, Фу Сан Сунг. Семейството му трябваше да плати 600 000 долара, за да си го върне жив и здрав… Това почти ги разори.
— Ха! — с присмех рече Филип Чен. — Да се разори Сунг пойната птичка? Невъзможно! — Сунг пойната птичка бе много богат шанхаец, корабен магнат, към петдесетте, с остър и прекалено дълъг нос за китаец. Наричаха го Пойната птичка, защото непрекъснато се стрелкаше от една танцова зала в друга, от цвете на цвете — в Сингапур, Банкок, Тайпей и Хонконг, бъркайки с лъжицата на своята мъжественост в безброй женски бурканчета с мед. Носеха се слухове, че не бил чак толкова мъжествен, защото обичал да прави френска любов.
— Ако не се лъжа, полицията върна по-голямата част от парите и вкара престъпниците зад решетките за двадесет години.
— Да, тай-пан, така беше. Но им бяха необходими много месеци. Освен това нямам нищо против да се обзаложа за това, че полицията знаеше повече, отколкото казваше.
— Абсолютни глупости! — каза Дънрос. — Нямаш никакво основание да мислиш така! Никакво.
— Точно така! — каза Филип Чен с раздразнение. — Хванаха ги, Дайан. — Тя го погледна и той веднага промени тона си. — Разбира се, скъпа, някои от полицаите може и да са корумпирани, но ние тук имаме голям късмет, голям късмет. Предполагам, че нямаше да се тревожа толкова за Джон — всичко е въпрос единствено на откуп, а до този момент семейството ни винаги е имало късмет — нямаше да се тревожа, ако не беше… ако не беше това. — Той посочи с отвращение към кутията. — Ужасно! И абсолютно дивашко.
— Да — отвърна Дънрос, мислейки, че ако това не е ухото на Джон, чие е тогава — откъде можеш да намериш ухо?
Той едва не се изсмя на абсурдността на своите въпроси. После отново се върна към отвличането — дали е свързано по някакъв начин с Цу-ян, с оръжието и с Бартлет. Един китаец не би осакатил жертвата си. Не, и със сигурност не толкова скоро. Отвличането е древно китайско изкуство, чиито правила винаги са били известни: плащай и си затваряй устата и всичко ще е наред, протакай и говори и ще имаш много неприятности.
Той се загледа през прозореца към градините и грандиозния изглед на север към големия град и морето. Лазурното море бе осеяно с кораби, джонки и сампани. Небето над тях бе прекрасно, без изгледи за дъжд, а летният мусон духаше неизменно от югозапад. И се запита разсеяно, как ли са изглеждали клиперите, носени от вятъра или борещи се с него, по времето на неговите прадеди. Дърк Струан винаги бе имал наблюдателница на върха на планината. Оттам е виждал на юг, на изток и на запад, както и големия канал Шеунг Сц Мън, който идваше към Хонконг от юг — единственият път, насочен към вътрешността за корабите от родината, от Англия. От Наблюдателницата на Струан той е можел тайно да забележи идващия кораб с пощата и тайно да изпрати долу сигнал. После тай-панът изпращал бързо корабче, което да донесе първо пощата, за да има преднина от няколко часа пред своите съперници и тези няколко часа вероятно са били равни на разликата между богатството и разорението — толкова огромно, колкото и времето, което го деляло от родината. „А не като сега със съвременните съобщения — мислеше си Дънрос. — Ние имаме късмет — не ни се налага да чакаме почти две години за отговор, както е чакал Дърк Струан. Господи, какъв мъж трябва да е бил. Не бива да изпускам сделката с Бартлет. Трябва да имам тези двадесет милиона“.
— Сделката изглежда много добра, тай-пан — каза Филип Чен, като че ли бе прочел мислите му.
— Да. Да, така е.