Срещу първото празно място, където някога бе имало монета, бе написано: „У Фанг Чой — заплатена част, 6-и август, лето Божие 1841“, отново с подписа на Дърк Струан и преподписано от Кълъм Струан с дата 18-и юни 1845. Срещу второто: „Сун Чен-ят — заплатено всичко, 10-и октомври 1911“ и подписано с главни букви — Хег Струан.
„Ех — каза си смаян Дънрос, — каква очарователна наглост — да можеш с такова спокойствие да се подписваш по този начин за пред бъдещите поколения, а не Тес Струан. Колко поколения ще има още? Още колко тай-панове ще трябва сляпо да се закълнат чрез Свещената Клетва да изпълняват заповедите на човек, умрял преди почти век и половина?“
Замислено прокара пръсти по назъбените краища на двете монети. След това с твърд жест затвори библията, остави я отново на мястото й, докосна я още веднъж за късмет и заключи сейфа. Върна картината на мястото й и се загледа в портрета, застанал пред него с ръце в джобовете. Пред огромната камина имаше стар китайски параван, а рамката й бе от тежък стар дъб, на места очукан и олющен, върху който бе гравиран гербът на фамилията Струан.
Това бе любимият му портрет на Дърк Струан и когато стана тай-пан, го взе от дългия коридор и го закачи тук на почетното място, където винаги бе висял портретът на Хег Струан. И двата бяха рисувани от Куанс. Дърк на фона на тъмночервена завеса — широкоплещест и арогантен, с черно сако с висока яка, бяла жилетка, бяла широка вратовръзка и бяла, надиплена риза. Дебели вежди, волеви нос, гладко избръснат, с червеникава коса и бакенбарди, извити чувствени устни. Когато го гледаш, усещаш как очите му се забиват в теб, а зеленият им цвят изпъква на фона на черното, бялото и тъмночервеното.
Дънрос леко се усмихна, без да изпитва страх, нито завист. Втренченият поглед на прадядо му го успокояваше повече от всичко друго — знаеше, че е обладан от неговия дух, поне малко. С полуподигравателен жест той вдигна чашата с шампанско към портрета, както бе правил много пъти: „Наздраве!“
Очите го гледаха втренчено.
„Какво щеше да направиш, Дърк — неуморими Дърк. Сигурно просто щеше да кажеш: Намерете предателите и ги убийте — размишляваше той. — И сигурно щеше да бъдеш прав.“
Проблемът с предателя от полицията не го разстрои толкова колкото информацията за шпионската мрежа Севрин, нейните връзки със Съединените щати и удивителните, тайни постижения на комунистите в Англия. „Откъде, по дяволите, събира Грант цялата тази информация?“ — запита се за стотен път.
Спомни си тяхната първа среща. Алън Медфърд Грант бе нисък, приличащ на елф, оплешивяващ мъж с големи очи и големи зъби, със спретнат раиран костюм и бомбе. Хареса го, веднага щом го видя.
— Не се притеснявайте, господин Дънрос — каза Грант, когато през 1960 Дънрос го нае, веднага след като стана тай-пан, — уверявам ви, че няма да има никакво противоречие с интересите на правителството на Нейно Величество, ако аз оглавя вашата комисия за изследвания без пълно обвързване, както се разбрахме. Всъщност с тях съм изяснил този въпрос. Ще ви предоставям, разбира се поверително, лично за вас и при положение, че в никакъв случай няма да бъдат публикувани, само онези секретни материали, които според мен не застрашават националните интереси. В края на краищата интересите ни са едни и същи, нали?
— Така мисля.
— Може ли да ви попитам, откъде разбрахте за мен?
— Имате приятели доста нависоко, господин Грант. В определени кръгове името ви е много известно. Предполагам, че дори един външен секретар би ви препоръчал — добави той деликатно.
— О, да.
— Задоволяват ли ви нашите условия?