Тя се замисли за момент, после се усмихна малко нервно.
— Познава ли Робин? — Робин Грей бе неин брат, единственият й жив роднина. Родителите й бяха загинали по време на едно въздушно нападение над Лондон през 1943 година, малко преди тя да се омъжи за Дънрос.
— Марлоу каза, че май си го спомня, но явно нямаше желание да говори за онези дни, затова не го разпитвах повече.
— Разбирам го. Каза ли му, че Робин е мой брат?
— Не.
— Кога би трябвало да пристигне Робин?
— Не знам точно. След няколко дни. Днес следобед губернаторът ми каза, че в момента делегацията е в Пекин.
В Пекин бе поканена британска търговска парламентарна делегация, включваща парламентаристи и от трите партии — Консервативната, Либералната и Лейбъристката — за обсъждане на всички въпроси на търговията. Делегацията бе пристигнала в Хонконг преди две седмици и бе заминала веднага за Кантон, където обикновено се провеждаха всички търговски преговори. Беше голяма рядкост някой да бъде поканен, за не говорим за парламентарна делегация, а още по-рядко пък в Пекин. Робин Грей беше включен в нея като представител на Лейбъристката партия.
— Пен, скъпа, не мислиш ли, че трябва да поканим Робин и да направим прием в негова чест? В края на краищата, не сме го виждали от години, а и това е първото му идване в Азия след войната. Не е ли време да сложиш край на тази вражда и да сключиш мир с него?
— Той няма да стъпи в моята къща. В нито една от къщите ми.
— Не е ли време да се поотпуснеш малко? Било каквото било.
— Не, познавам го по-добре от теб. Робин си има свой живот, а ние свой. Разбрахме се по този въпрос преди много години. Не, нямам никакво желание да го виждам повече. Той е отвратителен, опасен, циничен и адски досаден.
Дънрос се засмя:
— Съгласен съм, че е противен, а освен това ненавиждам политическите му позиции, но той е просто един от шестимата парламентаристи. Тази делегация е важна. Трябва да направя нещо, за да ги разнообразя, Пен.
— Направи го, Йан. Но ако е възможно не тук или пък ми кажи предварително, за да мога да изчезна и да се погрижа и децата да направят същото. За мен това е въпрос на престиж. — Пенелоуп отметна глава и се отърси от лошото настроение. — Господи! Нека не му позволяваме да ни разваля вечерта! Какво прави този Марлоу в Хонконг?
— Писател е. Каза, че иска да пише книга за Хонконг. В, момента живее в Америка. Жена му също ще дойде. А, между другото, поканих и американците, Линк Бартлет и Кейси Чолок.
— О! — Пенелоуп Дънрос се засмя. — Е, четирима или четиридесет повече, няма никакво значение. Така или иначе не познавам повечето от тях, а и оправната Клаудия е организирала всичко. — Тя повдигна едната си вежда. — Значи, контрабандист на оръжие сред пиратите! Дори няма да се забележи.
— Той такъв ли е?
— Така говорят всички. Прочете ли какво пишеше в днешния „Мирър“, Йан? А Тат е убедена, че американецът носи лош джос. Каза го на целия персонал, на мен и на децата, което значи, че това е вече официалната версия. А Тат сподели с Ейдриън, че астрологът й казал на всяка цена да те предупредя да се пазиш от лоши влияния от Изток. А Тат е сигурна, че това значи от янките. Още ли не ти го е пошушнала?
— Още не.
— Господи, как искам да мога да бъбря на кантонезки като теб и децата. Ще кажа на тази стара вещица да задържи предразсъдъците и мненията си за себе си — тя ни влияе зле.
— Готова е да жертва и живота си за децата.
— Знам, че тя е твоята gan sun и почти те е отгледала, и си мисли, че е божи дар за клана Дънрос. Но ако питаш мен, тя е просто една заядливка, отвратителна стара кучка и аз я мразя. — Пенелоуп мило се усмихна. — Разбрах, че американката била хубава.
— Привлекателна, а не хубава. Ендрю е много разстроен от нея.
— Предполагам. Жена, която се занимава с бизнес! Накъде е тръгнал този огромен наш свят? А бива ли я за нещо?
— Още е рано да се каже. Но е много умна. Тя е… със сигурност ще обърка нещата.
— Виждал ли си Ейдриън тази вечер?
— Не. Какво е станало? — попита той, усещайки моментално промяната в тона й.
— Пак е ровила в гардероба ми. Половината от най-хубавите ми чорапи са изчезнали, останалите са разхвърляни, шаловете ми са разбъркани, новата ми блуза липсва, както и новият ми колан. Дори е отмъкнала най-хубавия ми Хермес… Това дете прекалява.
— Не бих казал, че деветнадесет години е детска възраст — каза той с досада.
— Минава всякакви граници! Колко пъти съм й казвала!
— Пак ще говоря с нея.
— Това изобщо няма да помогне.
— Знам.