Тя се засмя заедно с него.
— Така ме е яд на нея.
— Заповядай. — Той й подаде малка кутийка. — Честита двадесета годишнина!
— О, благодаря ти, Йан! Твоят е долу. Ще го… — тя млъкна и отвори кутийката. В нея имаше инкрустирана нефритена гривна. Нефритът бе вграден във филигранно обработено сребро. Много изящна и много стара — мечтата на всеки колекционер. — О, колко е хубава, благодаря ти, Йан. — Сложи я на китката си, над тънкото златно синджирче, което носеше, но той не долови в гласа й нито истинска радост, нито разочарование, макар че внимателно се вслушваше в него. — Прекрасна е — каза тя, наведе се напред и докосна устните си до бузата му. — Благодаря ти, скъпи. Къде я откри? В Тайван ли?
— Не, тук, на „Кет стрийт“. В магазина на Уонг Чън Кит. Той…
Вратата рязко се отвори и в стаята влетя момиче. Бе висока, слаба и много хубава. Тя каза задъхана:
— Надявам се, че нямате нищо против това, че съм поканила едно момче, с което ходя, току-що ми се обади, че ще дойде, но ще закъснее. Реших, че няма проблеми. Жесток е и е много готин.
— За Бога, Ейдриън — каза меко Дънрос, — колко пъти трябва да ти повтарям, че преди да връхлиташ така, трябва да почукаш и освен това би ли била така добра да говориш на английски? Какво, по дяволите значи готин?
— Хубав, страхотен, жесток, готин. Извинявай, татко, но ти наистина си доста изостанал, защото жесток и готин са много модни думи, дори и в Хонконг. Доскоро, трябва да бягам. След тържеството излизам и ще закъснея, затова не ме…
— Чакай мал…
— Това е моята блуза, новата ми блуза — избухна Пенелоуп. — Ейдриън, свали я още сега! Петдесет пъти съм ти казвала да не припарваш до гардероба ми.
— О, мамо — каза остро Ейдриън, — на теб не ти трябва. Не може ли само за тази вечер? — гласът й се промени. — Моля те! Страшно много те моля! Татко, кажи й. — Тя премина на перфектен кантонезки. — Уважаеми татко… моля те помогни на най-любимата си дъщеря да постигне непостижимото, защото иначе много ще плача… — И без да си поема въздух продължи на английски. — Мамо… не ти трябва, а освен това ще я пазя, честна дума. Моля те!
— Не.
— Хайде де, страшно много те моля, ще я пазя, обещавам.
— Не.
— Мамо!
— Добре, ако обе…
— О, благодаря. — Момичето засия, обърна се, втурна се навън и затръшна вратата след себе си.
— Е, този път поне не беше нарочно. — Пенелоуп въздъхна. — Мисля, че няма да мога да издържа още една такава обсада.
— Нито пък аз. Добре че Глена е разумна.
— Това е само временно. В това отношение прилича изцяло на баща си, както и Ейдриън.
— Аз не съм с такъв отвратителен характер. А след като захванахме тази тема, моля се на Бога този път Ейдриън да си е намерила някое свястно момче, а не както обикновено измет! Кой е този, който ще дойде?
— Не знам, Йан. И аз за първи път чувам за него.
— Винаги намира адски неприятни типове. Вкусът й е направо ужасяващ… Помниш ли оня глупак с глава като пъпеш и ръце като на неандерталец, в който беше „лудо влюбена“? Нямаше още петнадесет години, а…
— Беше почти на шестнадесет.
— Как му беше името? А, да, Байрон. Мили Боже, Байрон!
— Настина нямаше нужда да заплашваш, че ще му откъснеш главата, Йан. Беше само една детска любов.
— Гадна, горилска любов — каза Дънрос още по-кисело. — Той беше една гадна горила… А помниш ли оня, другия, преди скапания Байрон — онова смахнато копеле… как се казваше?
— Виктор. Да, Виктор Хопър. Онзи, който… о, да, спомням си, онзи, който ме попита дали имам нещо против да спи с Ейдриън?
— Какво?
— О, да. — Тя му се усмихна невинно — тогава не ти казах… реших, че е по-добре да не ти казвам.
— Какво е попитал?
— Не се пали чак толкова, Йан. Това стана преди четири години. Казах му, че не може, поне за момента, че Ейдриън е едва на четиринадесет, но, разбира се, когато стане на двадесет и една, нямам нищо против. Той бе поредният, който се отказа още в началото.
— Боже Господи! Попитал те е дали мо…
— Поне ме попита, Йан! Все пак е нещо. Всичко това е съвсем нормално. — Тя стана, наля още шампанско в чашата му и малко в своята. — Остават ти само десетина години мъки, а след това ще дойдат и внуците. Честита годишнина и най-добри пожелания! — тя се засмя, чукна леко чашата му, отпи и му се усмихна.
— Права си както винаги — каза той и също й се усмихна с много топло чувство. „Толкова много години, хубави години. Имах късмет — помисли си той. — Да. Бях благословен в онзи първи ден“.
Беше топла, слънчева августовска утрин през 1940, по време на големите немски бомбардировки над Южна Англия, в базата на Кралските военновъздушни сили, в Бигин Хил, където той служеше, а тя — в Помощния дамски корпус и бе отскоро в базата. Бе осмият му ден на война, третият му полет за деня и първият му свален самолет. Неговият Спитфайър бе надупчен като решето от куршумите, част от крилото му липсваше, а опашката приличаше на дантела. По всички правила на съдбата той трябваше да бъде мъртъв, но не беше, за разлика от Месершмита и неговия пилот. Той се върна в базата, най-после в безопасност, кръвта му бушуваше, пиян от страх, срам и облекчение, че се бе върнал, а младежът в другата пилотска кабина, врагът, бе изгорял крещейки, докато самолетът му летеше надолу.