— Здравейте, сър — бе казала Пенелоуп Грей. — Добре дошъл у дома. — Заповядайте. — Тя му поднесе чаша горещ, сладък чай, без да каже нищо повече, въпреки че бе задължена веднага да започне да записва доклада му — служеше в свързочни войски. Не каза нищо. Усмихна се и зачака да слезе от небето на смъртта и да се върне отново към живота. Не й благодари, а само изпи чая — най-вкусният чай, който бе пил през живота си.
— Свалих един Месершмит — каза той, когато вече бе в състояние да говори, а гласът му трепереше също както и коленете. Не си спомняше как бе откопчал коланите си, нито как слезе от самолета, нито как се качи на камиона с другите оцелели. — Модел 109.
— Да, сър, командирът на ескадрилата Милър вече потвърди свалянето и ви моли да се подготвите, защото всеки момент трябва отново да излетите. Този път ще вземете Папа Майк Кило. Благодаря ви за свалянето, един дявол по-малко… о, как бих искала да можех да дойда с вас, за да ви помогна да избиете тези чудовища…
„Но те не са чудовища — мислеше си той. — Поне първият пилот и първият самолет, който той бе свалил, не беше — младеж като него, може би на неговата възраст, който е изгорял с крясъци, като пламнал падащ лист, а днес следобед или утре или скоро ще дойде неговият ред — те, врагът, са твърде много, а ние твърде малко.“
— Томи върна ли се? Том Лейн?
— Не, сър. Съжалявам. Командирът на ескадрилата каза, че лейтенант Лейн е бил свален над Доувър.
— Ужасно ме е страх, че ще изгоря, че ще полетя надолу — бе казал той.
— Точно вие няма да изгорите. Те няма да ви свалят. Сигурна съм. Не, сър, не и вие. Никога няма да успеят, никога.
Очите й бяха светлосини, с руса коса и красиво лице, нямаше още осемнадесет, но бе силна, много силна и уверена.
Той й повярва и нейната увереност му помогна да издържи следващите четири месеца — понякога с по пет полета на ден — и следващите свалени самолети. И въпреки че след време самолетът му избухна в пламъци, той оживя само с леки изгаряния. А когато излезе от болницата и остана завинаги на земята, те се ожениха.
— Не мога да повярвам, че са минали двадесет години — каза той, обзет от щастие.
— И две преди това — тя също бе щастлива.
— И две пре…
Вратата се отвори. Пенелоуп въздъхна при вида на А Тат, която влезе с горда походка в стаята, говорейки, без да спре на кантонезки:
— Айейа, синко, та ти още ли не си готов, почитаемите гости всеки момент ще бъдат тук, а папионката ти още не е вързана. И онзи проклет чужденец от северен Куантунг, безсмислено доведен тази вечер в къщата ни, за да готви… това миризливо изчадие на евтина курва от Северен Куантунг, откъдето идват най-големите крадци и най-гадните курви, си въобразява, че може да готви… ха!… Този човек, заедно с неговия също толкова жалък персонал, оскверняват кухнята ни и нарушават спокойствието ни. О ко, — съсухрената, дребна старица продължи, без да си поема дъх, а тънките й, подобни на птичи, пръсти автоматично и умело завързаха папионката му. — И това не е всичко! Втората ви дъщеря… втората ви дъщеря за нищо на света не иска да облече роклята, която почитаемата ви Първа съпруга й е избрала и гневът й се чува чак в Ява! Ееех, това семейство! Ето, синко. — Тя извади от джоба си плика с телекса и го подаде на Дънрос. — Ето още едно просташко послание с нови поздравления за този щастлив ден, заради което горката ти стара майка трябваше сама да изкачи стълбите с горките си стари крака, защото останалите некадърни прислужници за нищо не ги бива и спокойно се размотават… — Тя спря за момент, за да си поеме въздух.
— Благодаря ти, майко — каза учтиво той.
— По времето на почитаемия ти баща прислужниците работеха и знаеха какво да правят и твоята стара майка не беше принудена да търпи в нашата „Грейт хаус“ разни мръсни навлеци! — Тя излезе като продължаваше да мърмори под носа си още проклятия по адрес на наетите за тържеството прислужници. — И не закъснявай, синко, защото… — продължи да нарежда и след като затвори вратата.