Суслов побледня.
— Е?
— Ето официалното съобщение. — Армстронг му го подаде и извади второ копие за Бородинов. — Ето и вашето, Бородинов. — Предлагам ви останалият екипаж да не напуска кораба, с изключение на вас, разбира се. Приберете забавляващата се група от брега. Сигурно доста работа ви чака. Спокойна вечер! — додаде с изненадваща припряност Армстронг, изправи се и бързо излезе, като затвори вратата зад себе си.
Настъпи неловко мълчание. Суслов гледаше как Малкълм се изправи и бавно тръгна към вратата. Той стана, за да го последва, но спря, защото китаецът рязко се обърна към тях.
— Ще ви пипнем, всички до един! — злобно изсъска Сан.
— За какво? Нищо не сме направили — задавено отговори Бородинов. — Ние…
— Шпионаж. Преследване? Вие от КГБ мислите, че сте много умни.
— Махай се от кораба ми! — изръмжа Суслов.
— Ще ви пипнем всички, нямам предвид нас, полицията… — Малкълм Сан мина на перфектен руски. — Махайте се от земята ни! Китай е на крак! Можем да загубим петдесет милиона войници и пак ще ни останат два пъти по толкова. Омитайте се докато още имате време!
— Ще ви изметем от земята! — ревна Суслов. — Ще унищожим цял Китай с атомни бомби. Ще…
Той спря, защото Малкълм Сан се смееше.
— Ние също имаме атомна бомба! Ако започнете, ще ви довършим. Атомни бомби, юмруци, палешници! — гласът му се сниши. — Омитайте се, докато имате шанс. Ще дойдем от изток всички и ще ви изчистим от земята, ще си вземем земята, цялата си земя.
— Изчезвай от кораба! — Суслов почувства болка в гърдите. Причерня му пред очите. Беше готов да се нахвърли, Бородинов също.
— Лайна! Удари ме, ще те арестувам за обида и ще конфискувам кораба!
Струваше им усилие да спрат. Задавен от гняв, Суслов пъхна ръце в джобовете си.
— Моля, напуснете кораба!
— Дю не ло мо, тръгваме от изток, като скакалци…
В този момент отвън се чу шумен спор. Той веднага се обърна и тръгна към вратата, другите двама го последваха.
Суслов видя Армстронг да стои пред вратата на радиокабината, която беше до неговата. Вратата беше избита, двамата изплашени радисти гледаха стреснато англичанина, слисани от случилото се. Парализирани дежурни моряци се бяха събрали наоколо. Вече излизаше пушек от вътрешността на радиосъоръженията. Червена Първа, включена от старши радиста, за привеждане в действие на унищожаващото устройство в случай на отваряне или счупване на ключалката от неприятел, бе свършила предназначението си.
Армстронг се обърна към Суслов.
— Толкова съжалявам, капитане. Сбърках. Извинете — каза той с невинен глас. — Аз мислех, че е луу.
— Какво?
— Тоалетната. Натиснах вратата и тя гръмна. Толкова съжалявам. — Полицаят погледна в радиокабината. — Боже, има пожар. Ще извикам веднага пожарна, Малкълм, обади…
— Не… не! — изкрещя Суслов, после изръмжа на руски на Бородинов и на събралия се екипаж: — Изгасете пожара! — извади ръката си от джоба и бутна Бородинов.
Без да забележи ръкава му закачи една от каблограмите и тя падна на палубата.
— Боже, какво можеше да стане? Сигурен ли сте, че не искате помощ? — попита Армстронг.
— Не, не благодаря — каза Суслов, лицето му бе преобразено от гнева.
— Лека нощ, сър. Хайде, Малкълм. В нарасналото объркване Армстронг се насочи към стълбата, но спря и преди Суслов да разбере какво става, взе падналото листче хартия и се спусна бързо надолу, следван от Малкълм.
Ужасен, Суслов бръкна в джоба си. Забравил пожара, бързо влезе в каютата си, за да провери коя е липсващата каблограма.
Армстронг седна на задната седалка до Съндърс. Очите на шефа на МИ–6 имаха тъмни кръгове и костюмът му бе измачкан.
— Добра работа свършихте, вие двамата! Предполагам, поне ден-два ще останат без комуникация.
— Да, сър. — Армстронг започна да рови в джоба за запалка. Съндърс гледаше към Малкълм, който сядаше на шофьорското място.
— Какво ти е? — попита той, виждайки израза на лицето му.
— Нищо, нищо наистина, сър — Малкълм Сан се обърна назад, пот бе избила по гърба му, сърцето го присвиваше и още беше бесен. — Когато… когато трябваше да ги забавя заради началника аз… те ме впрегнаха, тези копелета.
— Как?
— Започнаха да ругаят и аз им отвърнах. — Сан се обърна напред поуспокоен, искаше да избегне проницателния поглед на Съндърс. — Само ругатни — повтори той.
— Жалко, че някой от тях не ти е посегнал.
— Да, бях се приготвил за такова нещо.
Съндърс се обърна към Армстронг, който на светлината на пламъка се взираше в листче хартия. Суслов беше застанал на върха на стълбата и гледаше към тях.