— Изглежда много ядосан. Добре стана — лека усмивка мина по лицето на Съндърс. — Много добре. Сър Джефри иска да притисне къртиците Артър и „Севрин“, надявайки се да хвърли повече светлина върху тях.
„И върху нашите полицаи — каза губернаторът. — Не е възможно Брайън Куок да е шпионинът, споменат в папките на А. М. Г. Нали?“
Армстронг угаси запалката.
— Малкълм, по-добре се заеми с организирането на детайлите. Няма какво да си губиш времето тук.
— Добре, мистър Съндърс?
— Да. Можем да тръгваме.
Малкълм подкара колата. Армстронг гледаше към застаналия горе Суслов.
— Разбирате ли руски, сър?
— Да. Защо?
Армстронг внимателно подаде листчето, хванал го в едното ъгълче.
— Това падна от джоба на Суслов.
Също толкова внимателно, Съндърс взе хартийката, без да откъсва очи от Армстронг.
— Не се ли доверяваш на Сан? — попита тихо той.
— Да. О, да. Но китайците са китайци и е написано на руски. Аз не разбирам.
— Сводка за времето, Робърт. Съжалявам. Освен ако не е шифровано, изглежда като метеорологичен рапорт. — Сгъна внимателно хартийката. — Може отпечатъците да се окажат ценни. За всеки случай ще го дам на дешифровчиците.
Съндърс се разположи по-удобно. На листчето беше написано:
Известете Артър, че в изпълнение на препоръката му, бе наредено незабавно прекъсване за предателя Меткин за Бомбай. Второ, срещата с американеца е преместена за неделя. Трето и последно, папките на А. М. Г. продължават да са първи приоритет. „Севрин“ трябва да положи максимум усилия, за да успее.
„Кой американец? — питаше се Съндърс — дали срещата е с Артър или с някой друг? И още, капитан Суслов толкова ли е честен, колкото се правеше? Кой американец? Бартлет, Чолок, Банастазио или кой? Питър Марлоу, известният със своите странни теории писател?
Може би Бартлет или Чолок са направили контакт с Центъра през юни в Москва, когато бяха там, със или без участие на Питър Марлоу, който също беше там по време на абсолютно секретната среща на чуждите агенти.
Дали не е Роузмънт? Или Ланган? Двамата биха били перфектни.
Толкова много неща, над които да се чудиш.
Като това за четвъртия човек? Който е над Филби? Къде ще отведе тази нишка? При перовете на Бурк? Може би до някой замък или дворец?
Коя е тази мистериозна мисис Гресенхоф, която прие второто обаждане на Киърнън и после изчезна, като дим небесен?
И тези проклети папки на А. М. Г.? И проклетият Дънрос, който се прави на толкова умен…“
Наближаваше полунощ. Дънрос и Кейси продължаваха да седят един до друг в остъклената, издадена напред част на „Голдън фери“. Фериботът уверено зави и се насочи към пристанище Каулуун Сайд. Беше хубава нощ, нищо че облаците се движеха ниско. Брезентовата, предпазваща от вятъра, преграда беше спусната и гледката беше приказна, приятен солен бриз влизаше през един от отворените прозорци.
— Отново ли ще вали? — попита тя, прекъсвайки приятната тишина.
— Да. Но се надявам проливният дъжд да падне късно утре следобед.
— Вие с вашите състезания! Толкова ли са важни?
— О, да, за цял Хонконг. За мен — и да и не.
— Ще заложа цялото си състояние на твоята Ноубъл Стар.
— Аз не бих го направил — каза той — винаги трябва да се ограничаваш в залагането.
Кейси го погледна.
— Ти не го правиш понякога.
— Понякога не можеш — каза той с усмивка.
Небрежно взе ръката й в своята. Контактът достави удоволствие и на двамата. Това беше първото им докосване. През целия път от хотел „Мандарин“ до „Голдън фери“ на Кейси й се искаше да го хване за ръка. Но се овладя и сега, когато той го направи тя инстинктивно се приближи по-близко до него.
— Кейси, ти не довърши историята с Джордж Тофър — уволни ли го?
— Не, не го направих, не както мислех да го направя. Когато спечелихме контрола, аз влязох в неговата заседателна зала. Той, разбира се, беше готов за връзване, но вече бях наясно, че не е героят, за когото се представяше. Развя пред лицето ми едно от моите писма за парите, които ми дължи и изкрещя, че никога няма да си ги получа, никога. — Тя сви рамене. — Не ги получих, но му взех компанията.
— Какво стана с него?
— Още се мотае наоколо, още мами някого. Хайде да не говорим за него, получавам разстройство.
Той се засмя.
— Забрави го! Страхотна вечер, нали?
— Да.
Вечеряха в „Дрегън рум“ отгоре на хотела — небостъргач.
Шатобриан, няколко тънки, като лист, препечени филийки, салата и за десерт крем брули. Пиха „Шато Лафит“.
— Ознаменуване? — попита тя.