— Само благодарности за „Фърст сентръл Ню Йорк бенк.“
— О, Йан! Съгласиха ли се?
— Муртаг се съгласи да опита.
Отне им само няколко минути да уточнят условията, базирани на съгласието на банката да финансира, така както Кейси беше изложила, 120 процента от стойността на корабите, 50 милиона оборотни фондове.
— Всичко гарантирано с твои лични гаранции? — запита Муртаг.
— Да — каза той, — залагайки своето бъдеще и бъдещето на семейството си.
— Ние, а аз предполагам, че с успешното ръководене на „Струан“, ще успеете да реализирате печалба, така че нашите пари са осигурени и… но мистър Дънрос, трябва да го пазим в абсолютна тайна. Междувременно, аз ще се свържа със Стари приятели от колежа. — Муртаг се мъчеше да прикрие нервността си.
— Моля, направете го, мистър Муртаг. Най-добрите връзки, които можете да използвате. Какво ще кажете, да присъствате на надбягванията утре? Съжалявам, не мога да ви поканя на обяда, даже съм надхвърлил бройката, но ето вземете пропуск, ако сте свободен ще гледаме заедно състезанието след 2.30 часа.
— Господи, тай-пан, наистина ли ме каните?
Дънрос се усмихна вътрешно. В Хонконг покана за ложата на домакина на състезанието беше, като представяне в двореца.
— Защо се усмихна, тай-пан? — попита Кейси, премествайки се леко, почувствала топлината му.
— Защото в момента всичко е добре.
Когато слязоха от ферибота и тръгнаха да излизат от терминала той обясни своята теория, че единственият начин за справяне с проблемите е азиатският: да поставиш проблемите в самостоятелни отделения и да ги изваждаш, когато си готов за тях.
— Хубаво е, ако можеш да го правиш — каза тя, вървейки близо зад него, но без да го докосва.
— Ако не можеш, загиваш — язва, сърдечен удар, преждевременно остаряване, разклатено здраве.
— Жената плаче, това е убежището й. Плаче и след това се чувства по-добре…
Кейси плака, преди да излезе от „Виктория енд Албърт“ за срещата с него. Плака заради Линк Бартлет. Отчасти гняв, отчасти възмущение, отчасти копнеж, отчасти необходимост — физическа. Бяха минали шест месеца откакто бе имала една от нейните много редки, много случайни и много кратки връзки. Когато желанието ставаше твърде потискащо, обикновено изчезваше за по няколко дни, караше ски, отиваше на море и избираше някой, когото допускаше в леглото си. След това, точно толкова бързо го и забравяше.
— Не е ли лошо това, Сирануш — каза веднъж майка й, — да си толкова безчувствена?
— О не, скъпа мамо. Това е справедлива размяна. Сексът ми доставя удоволствие — искам да кажа, когато имам настроение, въпреки че се опитвам да го правя, колкото е възможно по-рядко. Обичам Линк и никого другиго. Но аз…
— Как можеш да го обичаш и да спиш с друг?
— Всъщност не е лесно, отвратително е. Но аз работя за Линк толкова много, работя за всички нас, за теб и чичо Ташиян и Мариан и децата, нали съм работникът в семейството, сега, когато и Мариан е сама. Това ми харесва, наистина ми доставя удоволствие, знаеш, че е така. Но понякога ми идва много и тогава заминавам за малко и си избирам партньор. Честно, мамо, това е само биологическа необходимост. Не е като по твоето време, да благодарим на Бога, скъпа…
Кейси се отдръпна, за да даде път на насрещните пешеходци и леко бутна Дънрос. Инстинктивно го хвана за ръката и той не се дръпна.
След като помоли за равенство и й беше отказано. Не, не е честно, Кейси, каза си тя. Йан не ми отказа, той само ми обясни истината от негова гледна точка. От моя гледна точка? Не зная. Не съм сигурна. Единственото нещо, в което съм сигурна е, че не съм глупачка. Тази вечер се приготвих старателно, малко по-различно, сложих си парфюм и по-силен грим и си държах езика зад зъбите. Държах се обикновено, говорих приятно. Интересно е!
Той беше внимателен, забавен и откровен и аз се чувствах превъзходно. Йан сигурно е страхотен мъж. Опасен и предизвикателен.
Широките мраморни стъпала към входа на хотела се виждаха отпред. Дискретно пусна ръката му.
— Йан, ти си мъдър човек. Мислиш ли, че е честно да правиш любов с някой, който не обичаш?
— А? — Любов е западна дума, госпожице. Аз съм мъж — китаец! — непринудено отговори.
— Сериозно?
Той се засмя.
— Не мисля, че сега е време да бъдем сериозни.
— Но, имаш ли мнение?
— Винаги.
Те се качиха по стълбите във фоайето, което бе препълнено дори и в този късен час. Усети погледите и вниманието. Именно затова не я остави пред входа.
„Всичко, колкото и да е малко, помага — помисли той. — Трябва да изглеждам спокоен и уверен. «Ноубъл хаус» е неопетнена! Не мога и няма да си позволя лукса да изпитам страх — ще е катастрофа, ще навреди на другите и ще нанесе неизмерими щети.“