Роузмънт ги погледна.
— Ще го дискутираме на обяд…
Уоки-токито се включи.
— Обектът е с куфарите си, сега излиза от митницата отправя се към такситата… Посреща го някакъв китаец, симпатичен, облечен е в скъпи дрехи, не го познавам… Отиват към Ролс Ройс, хонконгска регистрация… а, това е лимузина на хотела. Двамата се качват.
Крос каза в предавателя:
— Оставаш на тази честота. — Той започна да търси на други честоти. Чуваха се атмосферни смущения, смущения от трафика и други шумове.
— Вие сте монтирали подслушвател в лимузината? — зарадва се Роузмънт. — Страхотно, Родж, бях пропуснал това!
Мълчаха и чакаха предавателя, после се чу ясно:
— Много се радвам, че ме посрещна, Вии Сии — казваше Банастазио.
— Беше удоволствие за мен, — отговори му културен глас.
— Виж, имам нещо за теб, Вии Сии…
Заглушени звуци и после силни смущения, които доминираха и заличаваха изцяло гласовете. Крос превключи на други честоти, работеше перфектно.
— Лайно такова, използва портативна машинка за бръснене, за да ни блокира — възмутено възкликна Роузмънт. — Това копеле е професионалист! Басирам се, че всичките ни подслушватели ще блокира. Сто на сто, когато започнем да чуваме, разговорът ще е никакъв. Казах ви, Банастазио е мошеник.
60
— Тай-пан, обажда се доктор Симсън от Лондон. Натиснете трета линия.
— О благодаря, Клаудия. — Дънрос натисна бутона. — Хелоу, доктор Симсън. Работите до късно.
— Току-що се връщам от болницата — съжалявам, че не успях да звънна по-рано. Обаждали сте се за сестра си, мисис Гавалан?
— Да. Как е тя?
— Вижте, сър, започнахме нова серия изследвания. Интелектуално, трябва да кажа, че е много добре. Страхувам се, че не е така физически…
Дънрос слушаше със свито сърце. Лекарят детайлно обясняваше, че още никой не знае много за болестта, че няма методи за лечение и че в нейния случай, болестта се задълбочава — щом се засегне и нервната система няма да е възможно да се възвърне предишното й състояние.
— Позволих си да извикам за консултация професор Клинбърг от клиниката в Лос Анжелос, световноизвестен експерт в тази област. Можете да бъдете спокоен, ще направим всичко възможно за мисис Гавалан.
— Така както обяснихте, докторе, не виждам как изобщо бихте помогнали.
— Вижте, не е чак толкова зле, сър. Ако мисис Гавалан е разумна, почива достатъчно, спазва указанията, би могла да има нормален живот още дълги години.
— Колко дълги години? — Дънрос изчака колебанието му.
— Не зная. В много случаи тази болест е в божии ръце, мистър Дънрос. Болестта при различните пациенти не следва един и същи ход. За мисис Гавалан, по-точно бих могъл да отговоря след шест месеца, някъде около Коледа. Междувременно я прехвърлих като пациент към Обществено осигуряване, така че…
— Не. Държа да остане частен пациент, доктор Симсън. Моля, изпращайте сметките до моя офис.
— Мистър Дънрос, няма разлика в качеството на обслужването. Трябва само да чака малко по-дълго в моята чакалня и да бъде в общо отделение, не в самостоятелна стая.
— Моля, оставете я като частен пациент. Предпочитам го, съпругът й също.
Дънрос чу въздишката и го намрази.
— Добре — съгласи се доктор Симсън. — Имам всичките ви телефони и ще се обадя, когато професорът направи изследванията и резултатите са готови.
Дънрос му благодари и затвори телефона.
„Ох Кейти, горката скъпа Кейти.“
По-рано, на разсъмване, той говори с Пенелоуп. Каза му колко по-добре се чувства сега и как доктор Симсън бил много обнадежден. По-късно Пенелоуп сподели, че Кейти изглеждала много уморена.
— Не изглежда добре, Йан. Няма ли възможност да дойдеш за седмица-две преди 10 октомври?
— В момента не, Пен, но никога не знаеш.
— Ще заведа Кейти до Ейвиърд, щом излезе от болницата. Най-късно следващата седмица. Ще се почувства по-добре там. Пейзажът ще й се отрази добре, не се безпокой, Йан.
— Пен, когато отидеш в Ейвиърд, ще се разходиш ли до Шриикинг трий заради мен?
— Какво се е случило, Йан?
Почувства загриженост в гласа й.
— Нищо, скъпа — каза той, мислейки за Жак и Филип Чен — как да й обясни? — Нищо специално, само малко повече работа от обикновено. Исках да кажеш „Хелоу“ на нашето истинско Шриикинг трий.
— Нашето дърво там не върви ли?
— О, добре е, но не е същото. Може би ще трябва да донесеш калем обратно в Хонконг.
— Не. По-добре да го оставим, където си е. Освен това трябва да си дойдеш у дома, нали Йан?
— Може ли да заложа вместо теб днес на надбягванията?