Последва дълга пауза и гласът от другата страна стана по-твърд.
— Всичко каквото поискаш, тай-пан, ще го имаш. Всичко.
Дънрос се усмихна, стоплен от спомена за далечния си братовчед. Отиде и погледна през прозореца. Пристанището беше в мъгла, небето слязло ниско и почерняло, но не беше започнало да вали.
„Дано издържи до петия тур. След четири може да вали. Искам да победя Горнт и Пайлът Фиш и о, Боже помогни ми с «Фърст сентръл» или Ландо Мата или Тайтфист или «Пар-Кон»! Заложил съм на всички възможни места. А Кейси? Дали не ми готви капан, като Бартлет? И като Горнт? Какво ако…“
Чу се включването на вътрешната уредба.
— Тай-пан, срещата ви за единадесет часа.
— Една секунда, Клаудия — той извади от чекмеджето плик с 1000 долара и й го подаде. — Парите за залагане, както бях обещал.
— О благодаря, тай-пан. — Имаше бръчки от грижи в обикновено веселото й лице, а зад усмивката се прокрадваше сянка.
— В ложата на Филип ли ще бъдеш?
— Да, чичо Филип ме покани. Той… той изглежда много съсипан — каза тя.
— Заради Джон е. — Дънрос не беше сигурен, дали тя знае. Вероятно, помисли той, или скоро ще узнае. Няма тайни в Хонконг. — Какви са ти предвижданията?
— В първия рейс, мисля, победител ще е Делайт, Бъкейниър във втория.
— Двама аутсайдери? — Той я погледна учудено. — Имаш осведомител?
— О не, тай-пан — малко от нормалния й хумор се върна. — Само сведение за подготовката им.
— А в петия тур?
— Няма да залагам в петия тур, но всичките ми надежди са за Ноубъл Стар — додаде загрижено Клаудия. — Има ли някакъв начин да помогна, тай-пан? Какъвто и да е? За пазара на акциите и… трябва да разбием Горнт по някакъв начин.
— Аз някак си съм привързан към него — той е такъв fang-pi! — Кантонезката мръсотия беше толкова живописна, че тя се разсмя. — Сега можеш да поканиш мисис Гресенхоф.
— Да, тай-пан.
Дънрос се изправи, за да поздрави гостенката. Тя беше най-красивата жена, която бе виждал през живота си.
— Ikaga desu ka? — попита я на японски Дънрос. — Как сте? — беше изумен, че е могла да бъде омъжена за Алън Медфърд Грант, чието име, Бог да ни е на помощ, се предполага също, че е Ханс Гресенхоф.
— Genki, тай-пан. Domo. Genki desu! Anatawa? Чудесно, тай-пан, благодаря. А вие?
— Genki. — Той се поклони леко в отговор и не се ръкува, забеляза колко малки са ръцете и стъпалата и колко дълги краката й. Поговориха малко, после минаха на английски.
— Много добре говорите японски, тай-пан. Съпругът ми не ми беше казал колко сте висок.
— Ще пиете ли кафе?
— Благодаря… разрешете ми да взема и за вас. — Преди да успее да я спре, тя беше при таблата с кафето. Наблюдаваше я как деликатно налива. Предложи му първата чаша с лек поклон. — Моля.
Рико Гресенхоф — Рико Анджин беше едва около метър и шестдесет, съвършено пропорционална, с къса коса, прекрасна усмивка и тежеше около петдесет и четири килограма. Беше облечена с копринен костюм в кестенов цвят.
— Благодаря за парите, които мис Клаудия ми предаде.
— Няма нищо. Ние дължим за имота на съпруга ви 8 000 паунда. Ще кажа на касиера да подготви чек за утре.
— Благодаря.
— Вие ме изненадахте, мисис Гресенхоф. Знаете ли…
— Моля, наричайте ме Рико, тай-пан.
— Добре, Рико-сан. Вие знаете за мен, но аз нищо не знаех за вас.
— Да. Моят съпруг ми каза да ви кажа всичко, което искате да знаете. Каза ми, че щом се уверя, че наистина сте тай-пана да ви предам един плик, който той ви изпраща. Мога ли да ви го донеса по-късно?
— Аз ще ви изпратя и ще го взема.
— О не, не искам да ви затруднявам. Може би ще е удобно да ви го донеса следобед.
— Колко е голям? Пликът?
Нейните изящни ръце показаха големината във въздуха.
— Това е обикновен плик, не е много дебел. Можете лесно да го поставите в джоба си. — Отново същата усмивка.
— Може би ще се съгласите да… — беше очарован от присъствието й. — След минута-две ще ви изпратя с колата! Вие ще вземете плика и ще се върнете тук. — Искате ли да присъствате на състезанията и обяда на хиподрума?
— О, но… но трябва да се преоблека и… о благодаря не, това ще е голямо безпокойство за вас. Вероятно ще мога да донеса писмото по-късно или утре? Съпругът ми каза да го предам във вашите ръце.
— Няма нужда да се преобличате, Рико-сан. Изглеждате прекрасно. Имате ли шапка?
Тя се взря недоумяващо в него.
— Моля?
— Да, това е, това е наш обичай, дамите да носят шапки и ръкавици на състезанията. Имате ли шапка?
— О да. Всяка дама има шапка. Разбира се.
— Значи е уредено.
— О! Щом казвате. — Тя се изправи. — Трябва да тръгвам тогава?