„О, кога ще дойде понеделник — и ще се отвори борсата!“
В ложата на „Струан“ Питър Марлоу се беше облегнал мрачно на парапета на балкона и гледаше тълпите под него. От издадената козирка над ложите се лееше дъжд. Трите конзолни балкона на клубните членове с и без право на глас не бяха така добре защитени. Мокри коне се прибираха надолу по рампата, мокри коняри се вливаха в потока от разотиващи се мокри хора.
— Какво има, Питър? — попита Кейси.
— О, нищо.
— Надявам се да няма проблеми с Фльор?
— Не.
— Да не би нещо с Грей? Видях ви да спорите.
— Не, не е Грей, макар че е отвратителен, невъзпитан и върл противник на всякакви ценности — Марлоу се усмихна особено. — Говорехме за времето.
— Ами. Точно тогава ми изглеждаше потиснат. Загуби ли в петата серия?
— Да, но не е заради това. Аз съм изпреварил времето си, прекалено много съм го изпреварил. — Високият мъж се поколеба и после махна с ръка към ложите и хиподрума. — Просто си мислех за 50-те хиляди китайци тук и ония 3–4 милиона оттатък, които притежават огромно наследство от невероятни тайни и фантастични истории; да не говорим за над 20-те хиляди европейци, знатни и незнатни, тай-панове, пирати, счетоводители, магазинери, чиновници — те защо са избрали Хонконг? И знам, че колкото и да се опитвам, колкото и да чета, да слушам или разпитвам, никога няма да науча кой знае колко нито за хонконгските китайци, нито за самия Хонконг. Никога. Само ще драскам по повърхността.
Кейси се усмихна.
— Навсякъде е едно и също.
— О, не, не е така. Ето ти няколко примера от Азия. Да вземем онзи топчест китаец там — в третата ложа. Той притежава няколко милиона. Жена му е клептоманка, затова винаги, когато излиза от къщи, неговите хора тайно я следят и щом открадне нещо, го плащат. Във всички магазини ги познават, и нея, и него, и всичко е много цивилизовано — къде другаде биха постъпили така? Бащата на този е бил кули, на онзи — разбойник, неговият — мандарин, на този — селянин. Един от мъжете до него е натрупал цяло състояние от контрабанда на опиум и наркотици в Китай, а жена му… е, това е друга история.
— Каква история?
Марлоу се засмя:
— Някои жени имат не по-малко любопитни истории от мъжете си, а понякога и по-интересни. Една от жените, с които се запозна днес, е нимфоманка…
— О, стига Питър! Фльор е права, ти все си измисляш.
— Може би. О, да, но някои китайки са не по-малко хищни от всяка друга жена на земята, но тихомълком.
— Шовинист! Сигурен ли си?
— Носи се слух… — и двамата се засмяха. — Всъщност те са много по-хитри от нас. Разправят, че малкото омъжени китайки, на които им шарят очите, предпочитат европейци за любовници — китайците обожават клюките и скандала и рядко се намира китаец — сладострастник, който да умее да пази тайна и честта на жената. Дамите с право се страхуват. Ако ги хванат, ще загазят, и то сериозно. Китайските закони са много строги — той извади цигара. — Може би така е по-вълнуващо.
— Да имаш любовник?
Марлоу я гледаше и си мислеше какво ли би казала, ако й разкриеше прякора й, прошепнат му весело от четирима негови приятели китайци поотделно.
— О, да, дамите тук хойкат, поне някои от тях. Виж ей там, в онази ложа — мъжа, дето говори. Той носи зелена шапка — това на китайски означава, че е рогоносец, че жена му си има любовник, всъщност, негов приятел китаец.
— Зелена шапка?
— Да. Китайците са невероятни. Имат страхотно чувство за хумор. Преди няколко месеца този мъж публикува следното съобщение в един китайски вестник: „Знам, че нося зелена шапка, но жената на мъжа, дето ми я слага, има двама сина, които не са от него.“
Кейси го изгледа учудено:
— Искаш да кажеш, че се е подписал под това?
— О, да. С каламбур на едно от имената си, но тези, които трябваше, разбраха.
— Вярно ли беше?
Питър Марлоу повдигна рамене.
— Това няма значение. На любовника му се смачка фасонът, а жена му изяде калая.
— Не е честно, въобще не е честно.
— В нейния случай е.
— Какво е направила?
— Има двама сина от др…
— О, я стига, мистър Разказвач!
— Ей, виж там, д-р Тулей!
Тя огледа пистата и го видя.
— Май не е много щастлив.
— Надявам се Травкин да е добре. Чух, че Тулей отишъл да го прегледа.
— Много лошо падане.
— Да, ужасно.
Д-р Тулей ги разпита и двамата подробно за здравето им поради надвисналата опасност от тифус, вероятно и от холера, да не говорим за хепатита.
— Джос! — заяви твърдо Питър Марлоу.
— Да! — повтори Кейси, потискайки тревогата си за Линк. „За мъжа е по-лошо — помисли си тя, като си спомни какво бе казал д-р Тулей: Хепатитът може да съсипе черния дроб — а и живота — на един мъж завинаги.“