Под черния, покрит с плюш картон се намираше пликът. Беше обикновен, не на „Струан“, печатът също беше от обикновен червен восък. Рико го отлепи много внимателно с нож за писма и разгледа страниците една по една, лека сбърчила чело. Само някаква бъркотия от числа и букви и тук-таме някакъв символ. Намери папката за писма на хотела и като се настани удобно на бюрото, започна да преписва страниците една по една.
Като свърши, ги провери отново. Сложи копията в един илик на хотела и го запечата, а оригиналите в друг, обикновен, който извади от чантата си. След това взе нова пръчка восък, запали клечка кибрит и намаза и двата плика, като ги запечата така, че печатът върху плика с оригиналите да наподобява този на Дънрос. Телефонът иззвъня и я стресна. Рико само го изгледа с разтуптяно сърце. След като отново се успокои, тя се върна към работата си и, за да се увери, че по бележника, който използва, не бяха останали никакви издайнически вдлъбнатинки, огледа го внимателно на светлината. Доволна, залепи марки и го адресира до Р. Анджин, п. к. 154, Централна поща, Сидни, Австралия. Сложи и двата плика в чантата си.
Още веднъж огледа внимателно дали не е пропуснала нещо, после отиде до един малък хладилник, извади бутилка бистра минерална вода и отпи.
Телефонът отново звънна. Рико го гледаше и отпиваше от минералната вода, а мислено проверяваше и препроверяваше фактите, връщаше се към обяда си с Дънрос, питайки се дали беше разумно от нейна страна да приеме поканата му за коктейла довечера и за вечеря по-късно с него и негови приятели.
„Чудно, дали ще има приятели, или ще бъдем сами. Дали бих искала да остана насаме с този мъж?“
Мислите й я върнаха към нисичкия, нечистоплътен, леко плешив Ханс Гресенхоф и четирите години, които живя с него, по цели седмици сама, спеше сама, събуждаше се сама, разхождаше се сама, нямаше истински приятели, рядко излизаше, съпругът й беше странно потаен, предупреждаваше я да не се сприятелява с никого, искаше да бъде сама и винаги в безопасност, спокойна и търпелива. Това най-трудно се понасяше.
Търпението. Да търпи сама, да търпи с него, когато спи или е будна. Търпение и външно спокойствие. Когато през цялото време беше като вулкан, който нямаше търпение да изригне.
Че той я обичаше, нямаше съмнение. Това, което тя чувстваше към него, беше jiri, дълг. Той й даваше пари и животът й беше спокоен, нито богат, нито беден — еднообразен като страната, която бяха избрали. В пристиганията и заминаванията му нямаше ред. Когато беше при нея, винаги я искаше, искаше да бъде близо до нея. Сексът им го задоволяваше, макар че тя се преструваше, за да му достави удоволствие. Но пък и не беше имала друг мъж, за да прецени.
Беше добър човек, такъв, какъвто го описа на тай-пана. Тя се опита да бъде добра съпруга, да му се подчинява във всичко, да зачита желанията на майка си, да изпълнява нейния jiri към нея и към него. А сега?
Тя погледна халката си и я завъртя на пръста си. За пръв път, откакто се бе омъжила, я свали и я огледа внимателно. Малка, празна и неинтересна. Толкова много самотни нощи, изпълнени със сълзи и очакване, очакване, очакване. Очакване на какво? Беше й забранено да има деца, приятели, да пътува. Не както забраняваха японците: Kin jiru.
— Скъпа, не мислиш ли, не мислиш ли, че би било по-добре да не ходиш до Париж, докато ме няма? Можем да отидем, като се върна… — а и двамата знаеха, че никога няма да отидат.
Пътуването до Виена беше ужасно. Това бе през първата година. Отидоха за една седмица.
— Трябва да изляза — каза й той първата вечер. — Моля те, стой си в стаята, вечеряй тук, докато се върна.
Минаха два дни, а когато се върна, беше пожълтял, изпит и уплашен, веднага се качиха във взетата под наем кола, в най-голямата тъмница и избягаха обратно в Швейцария. Сбъркаха пътя нагоре през Тиролските Алпи, през цялото време той не отлепяше очи от огледалото за обратно виждане, да не би да ги следят, и не й проговори, докато не пресякоха границата и не се намериха в безопасност.
— Но защо, защо, Ханс?
— Защото така! Моля те. Ти не трябва да задаваш въпроси, Рико. Такова е споразумението… нашето споразумение. Съжалявам за почивката. Ще отидем във Венген и Биариц, ще бъде разкошно, там ще бъде разкошно. Моля те, помни твоя jiri и че аз те обичам с цялото си сърце.