Обич!
„Аз не разбирам тази дума — помисли си Рико, застанала до прозореца в сумрака на стаята, загледана към пристанището и навъсените облаци. — Странно, че в японския липсва такава дума. Само дълг и нюанси на дълг, привързаност и нюанси на привързаност. Не и lieben. Ai? Ai всъщност означава уважение, макар че някои я използват и за lieben.“
Рико се улови, че мисли на немски и се усмихна. Повечето време мислеше на немски, макар че днес с тай-пана беше мислила на японски.
„Толкова отдавна не бях говорила на родния си език. Кой е моят език? Японският? Това е езикът, на който говоря с родителите си. Немският? Това е езикът в нашата част на Швейцария. Английският? Това е езикът на съпруга ми, макар той да твърдеше, че неговият майчин език е немският.
Той англичанин ли беше?“
Рико много пъти си бе задавала този въпрос. Не че немският му не беше добър, но просто начинът му на мислене, манталитетът му не беше на немец, както и нейният не е на японка. Или пък е?
Той никога не й бе казал с какво се занимава, а и тя никога не беше попитала. След Виена лесно можеше да предположи, че е нещо тайно, свързано с международния престъпен свят или с шпионажа. Ханс нямаше вид на престъпник.
Оттогава тя стана още по-предпазлива. Един-два пъти й се стори, че ги следят — веднъж в Цюрих и когато бяха на ски, но той разсея подозренията й.
— Но трябва да бъдеш готова, ако се случи нещо. Дръж всички ценности и документи, паспорта, свидетелството за раждане в пътната си чанта, Ri-chan — той се обърна към нея с прякора й. — За всеки случай, за всеки случай.
След смъртта на съпруга й и изпълнението на почти всичките му инструкции, всичко се бе изменило. Сега можеше да започне отначало. Беше на 24 години. Миналото си е минало и кармата си е карма. Парите на тай-пана щяха да й стигнат за години напред.
В сватбената им нощ съпругът й й каза:
— Ако с мен се случи нещо, ще ти се обади един човек на име Киърнън. Прережи телефонната жица, както ще ти покажа, и напусни Цюрих. Вземи само пътната чанта и дрехите на гърба си. Замини с колата за Женева. Ето ти този ключ. Той е от един сейф в „Суис бенк ъф Женева“ на улица „Шарл“. В него има пари и някои писма. Следвай точно указанията, скъпа, о, колко те обичам. Остави всичко. Прави точно каквото ти казвам…
И тя го послуша. Точно. Такъв беше нейният jiri.
Преряза телефонните жици с клещите, както й бе показал, точно до контакта на стената, така че да не личи. В банката в Женева имаше писмо с инструкции, 10 000 щатски долара в брой, нов швейцарски паспорт, подпечатан, нейната снимка, но с друго име, нова рождена дата и свидетелство за раждане, в което пишеше, че е родена в Берн преди 23 години. Новото име, което й беше избрал й хареса и тя си спомни как плака за него в хотелската си стая с изглед към прекрасното езеро.
В сейфа имаше и спестовна книжка от същата банка на нейно име за 20 000 щатски долара, ключ, адрес и нотариален акт. Той беше за малка усамотена вила на брега на езерото: обзаведена, с портиерка, която знаеше само новото й име и че е вдовица, живяла в чужбина — нотариалният акт беше купен преди 4 години, няколко дни преди сватбата й.
— А, госпожо, толкова се радвам, че най-после се завърнахте. Пътуването по всички тия чужди места сигурно е много изморително — я поздрави приятната, макар и обикновена старица. — През последната година във вилата живя под наем един толкова чаровен, тих англичанин. Плащаше си редовно всеки месец, ето сметките. Той каза, че може да се върне, а може би не тази година. Вашият агент е на авеню „Фирме“…
По-късно разгледа хубавата къща до огромното чисто езеро в лоното на планините — чиста, с картини по стените, цветя във вазите, три спални и хол, с веранда, миниатюрна, но идеална за нея, с поддържана градина. Рико влезе в главната спалня. Между калейдоскопа от картини с различна форма и размери на една от стените висеше нещо като част от старо писмо в рамка, покрита със стъкло, с вече пожълтяла хартия. Разпозна почерка му. Писмото беше на английски.
След толкова щастливи часове в обятията ти, Ri-chan, толкова щастливи дни с твоето присъствие, как да ти кажа, че те обичам? Забрави ме, аз никога няма да те забравя. Как да помоля Бог да те дари с 10 хиляди дни за всеки един от моите, моя скъпа, скъпа, скъпа…
Огромното двойно легло беше полуиздуто от пъстрия дебел пухен юрган, прозорците бяха отворени, за да влиза мекият въздух, примесен с ароматите на късното лято, докато върховете на планините вече бяха поръсени със сняг. Тя отново поплака, а вилата я прие като своя.