Няколко часа след пристигането й се обади Дънрос, тя хвана първия самолет и сега беше тук, почти привършила с работата си, без да има нужда да се връща, миналото забравено — ако пожелае. Новият й паспорт беше истински, доколкото можеше да прецени, а също и свидетелството й за раждане. Нямаше причини да се връща в Швейцария — освен заради вилата. И писмото.
Тя го остави на стената непокътнато. И реши, че докато притежаваше къщата, писмото ще остане там, където го бе окачил съпругът й.
73
Орланда караше малката си кола, а до нея седеше Бартлет с ръка на раменете й. Току-що бяха излезли от Абърдийн и слизаха надолу по склона на планината през Мид Левълс към апартамента й в Роуз корт. Чувстваха се щастливи заедно, съзнаваха го и бяха изпълнени с очакване. Следобеда ходиха до Хонконг и Орланда го закара до Шек-О на югоизточния край на острова да му покаже вилите на някои тай-панове. Местността беше неравна и слабо заселена, хълмове, дефилета, морето в непосредствена близост, само канари и скали.
От Шек-О се спуснаха по южния път, който се виеше до Рипълс бей, където спряха да пийнат чай с кейк на верандата на чудесния хотел с изглед към морето, после пак потеглиха покрай Дийнуотър коув до Дискавъри бей и там отново спряха на една тераса.
— Виж ей там, Линк, това е замъкът Ток!
Замъкът Ток беше нелепа постройка, наподобяваща нормандски замък, кацнала на една канара високо над водата.
— През войната канадците — канадски войници — защитавали тази част на острова от нашествието на японците и всички се оттеглили в замъка Ток за последен отпор. Когато ги разбили и се предали, от тях били останали живи към 250 души. Японците ги подкарали всички към терасата на замъка и с щикове ги принудили да скочат през парапета долу в скалите.
— Божичко! — височината надвишаваше 100 фута.
— Всички. Ранените, дру… другите, всички — той забеляза, че Орланда потреперва и протегна ръка към нея.
— Недей, Орланда, това е било толкова отдавна.
— Не, не, не е. Струва ми се, че историята и войната са винаги с нас, Линк. И винаги ще бъдат. По тези тераси нощем бродят духове.
— Ти вярваш ли в това?
— О, да.
Бартлет си спомни как се загледаха отново в мрачната постройка, под която вълните се разбиваха в скалите, парфюмът й го обгръщаше, тя се бе облегнала на него и той усещаше топлината й, щастлив, че е жив и не е бил сред онези войници.
— Твоят замък Ток сякаш е излязъл от филмите. Била ли си в него?
— Не. Но казват, че има оръжейни и подземни тъмници и че е копие на истински френски замък. Принадлежеше на стария сър Ча-сен Ток, строителя Ток. Той беше мултимилионер, направил цяло състояние от калай. Разправят, че като станал на петдесет години, някаква врачка му казала да започне да строи „голям замък“, иначе щял да умре. И започнал да строи на десет различни места, три в Хонконг, един близо до Ша Тин и много в Малая. Замъкът Ток е последният, който построил. Тогава бил на 89 години, все още здрав и силен, като мъж на средна възраст. Казват, че след този замък казал „стига“. Само след — един месец умрял и предсказанието на врачката се сбъднало.
— Измисляш си, Орланда!
— О, не Линк, иначе щях да ти кажа. Но кое е истина и кое — лъжа? Кой може да каже, скъпи?
— Знам, че съм луд по теб.
— О, Линк, и аз.
Минаха покрай Абърдийн, двамата заедно в топлата кола, ръката му беше обгърнала раменете й, косата й леко докосваше дланта му. От време на време тя му показваше къщи и места и часовете минаваха неусетно, очарователни и за двамата. Сега, след като излязоха от заоблачения проход, долу в ниското се виждаше градът. Лампите още не бяха запалени, макар че тук-там покрай водата вече светеха огромните цветни неонови реклами.
Движението беше натоварено, по стръмните планински пътища в канавките се стичаше вода, беше се натрупала нова кал, примесена с камъни и растителност. Орланда караше умело, без да рискува, и Бартлет се чувстваше в безопасност с нея, макар че шофирането от обратната страна на пътя караше косата му да настръхва на завоите.
— Но ние сме от вярната страна — каза му тя. — Вие карате по обратната.
— Ами. Само англичаните карат вляво. Ти си американка като мене, Орланда.
— Де да бях, Линк, толкова ми се иска.
— Ти си. Говориш като американка, обличаш се като американка…
— Аз си знам каква съм, скъпи.
Той я гледаше. Никога не му беше доставяло такова удоволствие да гледа някого. Нито Кейси, нито някой друг досега. После отново се сети за Билтмън и му се прииска да му извие врата.
„Прати го по дяволите заедно с цялата измет на този свят. Ето какво е Билтмън — и Банастазио също.“