Ще изчета най-хубавите книги и ще тренирам ума си, а след Облака и Дъжда няма да казвам нищо, само ще го галя, не да го възбуждам, а за удоволствие и няма да го питам: «Кажи ми, че ме обичаш!», а само ще му казвам «Линк, обичам те.» Много преди да е повехнала кожата ми, ще съм му родила достатъчно синове да го стимулират и дъщери да го радват и после, много преди да съм престанала да го възбуждам, ще му подбера внимателно друга жена за удоволствие, глуповата, но с хубави гърди и стегнат задник, а аз ще се правя на доволна и добра — и ще му съчувствам, когато не успява, защото тогава той ще е по-стар и не толкова мъжествен, а парите му ще бъдат в мои ръце и аз ще съм му по-необходима от всякога. И когато се умори от първата, ще му намеря друга и така ще изживеем живота си, yin и yang, yin винаги доминираща над yang.
Да. Аз ще бъда тай-тай.
И един ден той ще ме помоли да отидем в Португалия да видим дъщеря ми и аз ще му откажа първия път, и втория, и третия и чак на четвъртия ще отидем — ако нося синовете му на ръце. И той ще я види, и ще я обикне, и духът най-после ще се успокои завинаги.“
Орланда въздъхна, чувстваше се прекрасно, лека като перушинка, с неговата глава отпусната на гърдите й. Сексът без предпазни мерки е толкова по-приятен. Екстаз. О, колко е приятно да чувстваш как вълната се надига в тебе, като знаеш, че си млада и способна да родиш деца, и си готова да се отдадеш напълно, съзнателно, молейки се да създадеш нов живот — неговия и твоя живот, съединени в едно.
„Да, но умно ли постъпи? Умно ли? Ами ако Линк те изостави? Единственият път, когато пак не взе мерки, беше онзи единствен месец с Куилън. Но тогава имаше неговото разрешение. А сега нямаш.
Ами ако Линк те изостави? Може да се ядоса и да ти каже да махнеш детето.
Няма. Линк не е Куилън. Няма защо да се притесняваш. Няма. Дево Марийо, помогни ми! Богове, помогнете ми! Нека неговото семе порасне, о, моля ви, моля ви, моля ви, умолявам ви с цялото си сърце.“
Бартлет се размърда и промърмори в полусън:
— Орланда?
— Да, скъпи, тук съм. О, колко си прекрасен! — тя обгърна главата му с ръце, доволна, че бе освободила своята за цяло денонощие. — Спи, имаме толкова много време, спи.
— Да, но…
— Спи. След малко ще донеса малко китайска храна и…
— Може би искаш да…
— Спи, скъпи. Всичко е наред.
76
Три етажа по-долу, от другата страна на сградата, която бе обърната към планината, Фор Фингър Уу гледаше телевизия. Беше в апартамента на Винъс Пун, излегнат във фотьойла пред телевизора й със събути обувки и разплетена опашка.
Старата ама седеше на един твърд стол зад него и двамата се кикотеха на геговете на Лоурел и Харди.
— Иий, дебелакът ще си заклещи крака в скелето — хилеше се той — и…
— И слабакът ще го цапардоса с дъската. Иий.
И двамата се смееха на познатите сценки, които бяха гледали стотици пъти в стотиците повторения на старите черно-бели филми. Филмът свърши и на екрана отново се появи Винъс Пун да обяви следващото предаване, при което Уу въздъхна. Тя гледаше право в него от телевизора и той — заедно с всички други зрители мъже — беше уверен, че усмивката й е предназначена само за него и макар че не говореше английски, я разбираше много добре. Очите му бяха залепени за гърдите й, на които се бе любувал с часове, оглеждайки ги внимателно, без да успее да открие или почувства някакъв белег от хирургическата намеса, за която се шушнеше в цял Хонконг.
— Мога да свидетелствам, че циците ти нямат никакви недостатъци и са най-големите и най-хубавите, които съм докосвал — важно й заяви Фор Фингър по-предишната нощ, качен върху нея.
— Казваш го само, за да доставиш удоволствие на бедната си дъщеря, ох-ох-ох!
— Бедна? Ха! Не ти ли подари вчера банкерът Куанг онова нещастно кожено палто, а чух, че бил увеличил и месечния си чек с нови хиляда долара! Ами аз, не те ли осведомих за победителя на първа и трета гара и за втория на пета? От това трябва да си спечелила 30 000 долара без 15-те процента за информатора ми — и то с по-малко усилия, отколкото ми коства на мен да се изсера.
— Пфу! Не си и заслужава да се говори за тия 28 800 ХК долара, та нали трябва сама да се грижа за гардероба си и да си купувам по един тоалет на ден. Това го изисква публиката ми, а аз трябва да мисля за нея.
Бяха се карали така до момента, в който Фор Фингър почувства, че наближава моментът на истината, и я помоли да движи по-бързо задника си. Тя му отговори с такъв ентусиазъм, че накрая той беше изстискан като лимон. Когато най-после възвърна като по чудо духа си от Отвъдното, Уу възкликна задавено: