— Исках само да пийна за последно с теб, а? Ако успея да си тръгна към 10 — добре. Пий! — изрева с пресилена сърдечност руснакът. — Дай малко музика, а?
Клинкър пусна развеселен магнетофона и го усили. Стаята се изпълни със звуците на тъжна руска балада. Суслов доближи устни до ухото му.
— Благодаря, Ърни. Бързо се връщам.
— Добре! — намигна му Клинкър, който все още вярваше на легендата му, че има среща с омъжена жена в „Синклер тауърс“. — Коя е тя? — по-рано не го беше питал.
— Без имена, за по-голяма дискретност — прошепна широко ухилен Суслов. — Но мъжът й е важна клечка, от правораздаването.
Клинкър се ухили.
— Браво! Набий й един и от мен, а?
Суслов слезе надолу през отвора на пода и намери фенерчето. От напукания бетонен таван на тунела капеше вода, пукнатината се беше увеличила. Малки купчинки чакъл правеха пътя хлъзгав и опасен. Безпокойството му се усили, не му харесваше нито близостта на Крос, нито необходимостта да се среща с него, искаше му се да е далеч, на сигурно място на кораба си и с желязно алиби за времето, в което Дънрос бъде упоен и отвлечен. Но Крос беше непреклонен.
— По дяволите, Грегор, трябва да дойдеш. Налага се да се видим. Аз естествено няма да се кача на борда на „Иванов“. Напълно безопасно е, гарантирам ти!
„Гарантира? — помисли си отново ядосан Суслов. — Как може въобще някой нещо да гарантира?“ Извади автоматичен пистолет със заглушител, провери го и щракна предпазителя. После продължи напред, като стъпваше внимателно, и се изкачи по подвижната стълба до фалшивия шкаф. След като стигна до стълбището, спря и се заслуша със затаен дъх. Не откри нищо подозрително и задиша по-спокойно, изкачи се безшумно и влезе в апартамента. През прозорците нахлуваха светлините на високия блок долу и на града и осветяваха обстановката достатъчно, за да може да се ориентира. Щателно огледа апартамента. Като свърши, отиде до хладилника и си отвори бутилка бира. Загледа се разсеяно през прозореца.
Макар че не можеше да види кораба си оттук, Суслов знаеше къде точно трябва да се намира и от това се почувства по-добре. С удоволствие ще си замине. И със съжаление. Искаше му се да се върне — Хонконг е толкова прекрасен, — но дали ще може?
Ами Съндърс? Смее ли да му се довери?
Нещо го присви в гърдите. Без съмнение бъдещето му виси на косъм. КГБ лесно би могло да докаже, че той сам е издал Меткин. Центърът може да разбере това само с едно телефонно обаждане до Роджър Крос — ако вече не са дошли до този извод.
„Дано Съндърс изгние в пъкъла! Знам, че ще ме спре — също както и аз на негово място. Дали Роджър знае за тайната сделка, която ми предложи Съндърс? Не. Ще я запази в тайна — дори от Роджър. Няма значение. Предам ли му едно-единствено нещо, попадам завинаги във властта му.“
Минутите минаваха. Чу се шум от асансьор. Суслов застана нащрек. Свали с пръст предпазителя на пистолета — в бравата щракна ключ. Вратата бързо се отвори и затвори.
— Здравей, Грегор — поздрави го тихо Крос. — Да беше махнал това проклето желязо, а?
Суслов върна предпазителя на мястото му.
— Какво толкова важно има? Какво става с онова говедо Съндърс? Какво, по д…
— Успокой се и слушай — Крос извади един микрофилм и бледосините му очи заблестяха, необикновено развълнувани. — Ето ти подарък. Много е ценен, тъй като на него са запечатани оригиналните досиета на А. М. Г.
— А? — изгледа го Суслов. — Как така?
Крос му разказа за трезора и завърши с думите:
— … и когато Дънрос си тръгна, заснех папките и ги върнах на мястото им.
— Филмът проявен ли е?
— О, да. Извадих един комплект снимки, които прочетох и веднага унищожих. Така е по-безопасно, отколкото да ти ги дам и да рискуваме да те спрат и претърсят — Съндърс е настроен много войнствено. Какво, по дяволите се е случило между вас?
— Първо ми разкажи за досиетата, Роджър.
— Съжалявам, но те са същите като другите, точ в точ. Никаква разлика.
— Какво?
— Да. Дънрос ни е казал истината. Копията, които ни даде, са абсолютно същите.
Суслов беше поразен.
— Но ние бяхме сигурни, ти беше сигурен!
Крос повдигна рамене и му подаде филма.
— Ето ти доказателството.
Суслов грозно изпсува.
Крос го гледаше със сериозно изражение, като се стараеше да не издаде задоволството си.
„Истинските досиета са прекалено ценни, за да бъдат предадени още сега — каза си отново той. — Не. Още не им е дошло времето. А когато това стане, Суслов, Стари приятелю, отделни части от тях ще ми донесат добри пари. Цялата тази информация трябва да се пресее и да се предлага особено внимателно. А 11-те листчета с кода — каквото и да означава той — след време сигурно ще струват цяло състояние.“