— Помощ — прошепна тихо Клинкър. — Бог да те поживи, приятелю…
— Чакай малко.
Дънрос забеляза, че човекът е притиснат от огромна греда, която обаче придържаше и бетонните парчета да не се стоварят отгоре му. Освети с фенерчето си наоколо и попадна на счупена тръба. Опита се да я използва като лост, с който да отмести гредата. Една пирамида от камъни се размърда застрашително.
— Можеш ли да се помръднеш? — попита той задъхан.
— Краката ми… краката ми са много зле, но ще опитам — Клинкър се протегна и хвана за едно стърчащо желязо. — Когато кажеш.
— Как се казваш?
— Клинкър. Ърни Клинкър. А ти?
— Дънрос. Йан Дънрос…
— О! — Клинкър извърна с мъка главата си и погледна нагоре, лицето му беше цялото в кръв, косата сплъстена и устните разранени. — Благодаря, тай-пан — каза той. — Когато кажеш.
Дънрос се облегна с цялото си тяло и мощ върху импровизирания си лост. Гредата се повдигна на сантиметър. Клинкър се размърда, но не можа да се помести.
— Още малко, приятел — изпъшка той от остра болка. Дънрос отново натисна. Усети как жилите на ръцете и краката му се изопнаха от напрежението. Гредата се повдигна още малко. Няколко камъчета се отрониха в дупката. Още малко.
— Сега! — подкани той. — Не мога да я задържа…
Мъжът стисна още по-здраво желязото и бавно се изтегли.
При раздвижването му се отрониха нови камъчета. Щом тялото му се освободи, Дънрос отпусна много внимателно гредата и когато тя легна на мястото си, сграбчи Клинкър и го измъкна на свобода. Едва тогава забеляза кървавата диря от липсващото му ляво стъпало.
— Не мърдай, човече — каза той състрадателно, докато старецът лежеше задъхан, почти изгубил съзнание, и се опитваше да не стене от болка. Дънрос разкъса един бинт и му направи груб турникет точно под коляното.
После се изправи в ограниченото пространство и погледна злокобния навес над главата си, опитвайки се да реши какво да прави сега. После дочу грохота и писъка на свличащите се отломъци. Земята се наклони и той се наведе, като закри глава с ръце. Надигна се нова лавина…
80
Бяха изминали само 16 минути от срутването на „Роуз корт“ и върху обширния район на разрушенията вече имаше много хора. Някои се бяха измъкнали от отломките. Другите бяха спасители, а долу, близо до командния пункт, установен на кръстопътя, се събраха полицейски коли и четири спасителни команди с пожарни, чийто подвижни фарове обливаха със светлина склона. Пожарникари и полицаи си пробиваха трескаво път през развалините. Избухна малък пожар, който беше набързо потушен, тъй като всички съзнаваха опасността от газ. Една линейка с ранени или умиращи замина и пристигаха нови.
Тъмнината създаваше хаос, уличните светлини бяха угаснали, започваше да вали. Преди минута пристигна дивизионният командир на пожарната охрана и повика инженери от газовата компания, а други специалисти бяха изпратени да проверят основите на намиращите се наблизо високи сгради и други постройки и да решат дали не се налага да бъдат евакуирани — и трите редици по „Коутуол“, „Кондуит“ и „По Шан роуд“ бяха под съмнение.
— Боже — прошепна ужасен командирът, — ще са необходими цели седмици да се изровят жертвите и да се разчисти всичко това.
Но стоеше на открито и външно беше въплъщение на спокойствието. Нова патрулна кола зави със сирената си и спря.
— О, здравей, Робърт — поздрави пожарникарят, когато Армстронг се приближи до него. — Да — забеляза той ужаса му — един Бог знае колко хора са погребани под…
— Внимавайте! — изкрещя някой и всички се разбягаха, когато от разрушените горни етажи на „Синклер тауърс“ се откъсна огромно парче железобетон и се стовари на земята. Една от полицейските коли обърна фаровете си нагоре. Сега можеха да видят зяпналите към небето полуразрушени стени. На ръба се люлееше някаква дребна фигурка.
— Пратете някой горе да види какво, по дяволите, става там!
Един пожарникар веднага хукна нататък…
По-нагоре, до бариерата на „Коутуол роуд“ в тъмнината се събираха зрители от съседните сгради, ужасени от възможността от ново свличане, обезумели обитатели, които не знаеха дали да се евакуират, или не. Орланда все още стоеше вцепенена до колата и дъждът, се смесваше със сълзите й. През бариерата се изсипа нова група полицейски подкрепления, които се разпръснаха във верига из тресавището и започнаха да оглеждат терена с мощни прожектори. Един от тях чу вик за помощ и насочи фенерчето си към храсталака, но после промени посоката като видя Рико да маха и вика, а до нея лежаха две неподвижни фигури.