— Открихме го — каза той. — Бартлет.
— Мъртъв ли е?
— Не. Намерихме го, но не можем да стигнем до него — посочи към термоса. — Това чай ли е?
— Кафе с коняк.
Горнт го взе и отпи с благодарност.
— Кейси още ли е в колата?
— Да. Колко на дълбоко е?
— Не знам. Доста. Може би е по-добре още нищо да не й казваме.
Дънрос се поколеба.
— По-добре да не й казваме — повтори Горнт. — Изглежда рисковано.
— Добре — Йан беше уморен от цялата тази смърт и страдание наоколо. — Добре.
Дъждът правеше нощта още по-мръсна и тресавището още по-опасно. Пред тях Коутуол пресичаше свлачището и продължаваше още седемдесетина метра право нагоре по стръмния склон, после завиваше и изчезваше зад планината. Хората масово се евакуираха от жилищата си.
— Няма никаква грешка за Тип Ток и парите, нали? — попита Горнт, като осветяваше внимателно пътя пред себе си с фенерчето.
— Никаква. Край на изтичането на капитал от банките.
— Добре. Какво трябваше да му дадеш в замяна?
Дънрос не отговори, само сви рамене.
— Ще започнем на 30.
— Това тепърва ще се разбере. Но дори и да стане, аз пак съм добре — добави насмешливо Горнт.
— О?
— Ще загубя около два милиона щатски долара. Това е авансът на Бартлет.
Дънрос почувства приятна топлина.
„Това ще научи Бартлет да не застава повече на пътя ми.“
— Знам. Идеята е била добра, Куилън — но ако започнем на 30, ще загубиш към четири милиона, неговите два и два от твоите. Но аз ще се задоволя с „Ол Ейжа еър“.
— Никога — Горнт се спря и се извърна към него. — Никога. Авиокомпанията ми не се продава.
— Както желаеш. Предложението е в сила до отварянето на борсата.
— Майната ти.
Те вървяха с усилие по гребена на склона и приближаваха към района. Срещнаха една носилка. Ранената жена им беше непозната. „Ако бяха изнесли Дънрос на такава носилка — помисли си мрачно Горнт, — това щеше да реши всичките ми проблеми.“
84
Сержантът бе насочил фенерчето си надолу. Около него се бяха струпали други войници с младия им лейтенант. Приближаваха се и пожарникари с един от началниците си.
— Къде е? — попита Хари Хукс, офицер от пожарната охрана.
— Тук долу някъде. Казва се Бартлет, Линк Бартлет.
Хукс забеляза, че светлината прониква само на няколко стъпки надолу, а после се губи в лабиринта. Той легна на земята. Непосредствено над повърхността миризмата на газ се усилваше.
— Ей, там долу, мистър Бартлет! Чувате ли ме? — извика към развалините Хукс.
Всички се заслушаха внимателно.
— Да — долетя слаб отговор.
— Ранен ли сте?
— Не!
— Виждате ли светлината?
— Не!
Хукс изруга, после извика:
— Засега стойте там!
— Добре, но мирише много силно на газ!
Хукс се изправи. Лейтенантът му каза:
— Тук беше някакъв си мистър Горнт, той отиде да доведе още помощ.
— Добре. Всички да се разпръснат, вижте дали няма да намерите някакъв проход към него или друга възможност да се приближим.
Войниците изпълниха нареждането му. След секунда един от тях извика:
— Насам!
Между някакви опасно назъбени бетонни плочи и парчета от дървени и стоманени греди и дъски се бе образувало малко пространство, през което можеше да пропълзи един човек. Хукс се поколеба, после свали тежкото си снаряжение.
— Не. По-добре ние да опитаме — погледна войниците си. — А?
Те веднага се ухилиха и всички тръгнаха към дупката.
— Почакайте — спря ги офицерът. — Сангри, ти си най-малък.
— Благодаря, сахиб — отвърна дребният мъж с широка усмивка, при която белите му зъби се откроиха на мургавото му лице. Останалите го гледаха как се мушва в дупката с главата напред, като змиорка.
Двайсетина стъпки под тях Бартлет се озърташе в тъмнината. Беше в малък тунел, пътят му нагоре бе блокиран от голяма подова дъска, миришеше силно на газ. Високо горе и малко встрани мъждукаше светлинка. Не се чуваше нищо, освен капещата вода и поскърцването на развалините. Започна да се изкачва внимателно по посока на светлината. Отмести някакви дъски, с което предизвика лавина от камъчета. Тя скоро престана. Отгоре имаше друго празно пространство. Промъкна се натам, но срещна нова преграда. Опита в друга посока и пак спря. Напипа няколко хлабави дъски в смачканото дюшеме над себе си. Легна по гръб и ги отмести, като кашляше и се давеше. Ненадейно бе облян от светлина. Не много силна, но когато очите му привикнаха, се оказа достатъчна, за да вижда на няколко ярда. Въодушевлението му се изпари, когато огледа дупката си. Пътят му навсякъде беше блокиран.