— Коя е Мери Макфии?
Съндърс беше шокиран. Крос и губернаторът погледаха първо към него, после към Йан.
— Имате много високопоставени приятели, мистър Дънрос. Мога ли да попитам кой ви каза?
— Съжалявам. — Дънрос не го изпускаше от очи. — Аластър Струан получи информацията от човек в „Бенк ъф Ингланд“, който се е срещнал с лице от правителството. Искаха да са сигурни, че лицето, което се представя за Съндърс е истинският.
— Мери Макфии е приятел — каза неохотно Съндърс.
— Не е достатъчно.
— Гадже.
— Това също. Как е истинското й име?
Съндърс се поколеба, лицето му пребледня, той хвана тай-пана за ръка и го поведе към другия край на стаята. Приближи устни към ухото му и прошепна:
— Анастасия Кекилова, първи секретар на посолството на Чехословакия в Лондон. — Дънрос кимна, доволен, но Съндърс продължи да го държи за ръка с изненадваща сила и продължи: — По-добре забравете това име. Ако от КГБ разберат, ще го измъкнат от вас. Тогава тя е мъртва, вие и аз също.
Дънрос кимна с глава.
— Разбрано.
Съндърс пое дълбоко въздух и се обърна към Крос.
— Хайде да свършваме, Родж. Господа?
Тръгнаха след него. Джонджон чакаше на асансьора. Три етажа по-долу бяха трезорите. Двама обикновено облечени пазачи стояха в малкото преддверие пред тежка желязна врата, единият от ЦИД, другият от СИ. Двамата поздравиха. Джонджон отключи вратата, дръпна се, за да влязат и заключи след себе си.
— Такова е правилото.
— Някога правен ли ви е обир? — попита Съндърс.
— Не, само японците са разбивали вратата, когато ключовете били загубени.
— Били ли сте тук тогава, сър?
— Не. Имал съм късмет. След завземане на Хонконг, на Коледа 1941 година, двете английски банки „Виктория“ и „Блекс“ стават първият прицел на японците — предприемат ликвидацията им. Всички изпълнителни директори били затворени под стража и заставени да сътрудничат. Били са подложени на изключителен натиск. Принуждавали са ги да печатат незаконно банкноти. Накрая се включва и омразната, всяваща ужас Кампейтай, това е тяхната тайна полиция. Кампейтай екзекутира няколко от нашите момчета и направи живота на останалите невъзможен. Знаете как: без храна, побоища, лишения, затваряне в килии. Някои са умрели от недохранване — точната дума е глад — и двете банки — нашата и „Блекс“ изгубват главните си директори. — Джонджон отключи друга желязна решетка. Зад нея имаше рафтове с наредени един до друг сейфове. — Йан?
Дънрос извади своя ключ. Номерът е 16.85.94.
Джонджон имаше за втората ключалка. Чувстваше се притеснен. Двамата едновременно поставиха ключовете и завъртяха. Секретите щракнаха. Всички очи бяха вперени в сейфа. Джонджон извади своя ключ.
— Аз… аз ще изчакам при вратата — беше радостен, че всичко свърши и си тръгна.
Дънрос се поколеба.
— Тук има и други неща, лични документи. Имате ли нещо против?
Крос не мръдна от място.
— Съжалявам, но или аз или мистър Съндърс трябва да сме сигурни, че сме получили всички папки.
Йан забеляза, че и двамата са изпотени. Неговият гръб също беше мокър.
— Господа, имате ли нещо против, вие да наблюдавате?
— Не, нищо.
Неохотно, двамата мъже се дръпнаха. Йан изчака да се отдалечат достатъчно и тогава отвори сейфа. Беше огромен. Очите на сър Джефри се разшириха. Нямаше нищо, с изключение на подвързаните в синьо папки. Той ги взе без коментар. Бяха осем на брой. Бутна вратата и секретите щракнаха.
Крос се приближи и протегна ръце.
— Мога ли да ги нося вместо теб?
— Не.
Крос спря, сепнат.
— Но, Ваше Пре…
— Министърът определи процедура, одобрена от нашите американски приятели, с която аз се съгласих — каза сър Джефри. — Отиваме в моя офис. Всички ще присъстваме на ксерокопирането. Само две копия. Едно за мистър Съндърс, другото за Роузмънт. Йан, получих инструкция директно от министъра да предам копие на мистър Роузмънт.
Дънрос вдигна рамене, надявайки се, че изглежда безразличен.
— Ако така иска министърът, нямам нищо против. Когато приключите, моля изгорете оригиналите. — Видя, че го гледат, но и той наблюдаваше Крос. Забеляза удовлетворението му. — Ако папките са толкова секретни, тогава по-добре да не съществуват — освен в подходящи ръце, МИ–6 и ЦРУ. Наистина аз не трябва да имам копие. Повечето неща при горкия стар А. М. Г. бяха твърде пресилени и сега, когато не е жив, трябва да призная, че не намирам папките за изключителни. Моля, изгорете ги, Ваше Превъзходителство.
— Много добре. — Губернаторът обърна бледосините си очи към Роджър. — Е, Роджър?