— Наивник! Това е твоята година — ти си най-добрата партия в цял Хонконг. Дори и Клаудия ти е хвърлила око. Свършено е с тебе, приятелче.
— О, Боже! — За момент Брайън изостави шегите. — Слушай, тай-пан, ще можеш ли да ми отделиш тази вечер две-три минути за личен разговор?
— Джон Чен? — веднага попита Дънрос.
— Не. Цялата полиция е на крак, но все още няма резултат. Става въпрос за нещо друго.
— Бизнес?
— Да.
— Много ли е тайно?
— На четири очи.
— Добре — рече Дънрос. — Ще се видим след вечеря.
Бурен смях ги накара да обърнат глави. Точно до една от високите френски врати, свързваща салона с терасата, в центъра на група възхитени мъже, между които Линбар Струан, Ендрю Гавалан и Жак де Вил, стоеше Кейси.
— Оооо — тихо възкликна Брайън Куок.
— Именно — каза Дънрос и се ухили.
Тя бе облечена в дълга, яркозелена копринена рокля, достатъчно прилепнала по тялото й и достатъчно прозрачна.
— Господи, да или не?
— Какво?
— Носи ли нещо под роклята?
— Положи усилия и ще разбереш.
— Много бих искал. Тя е зашеметяваща.
— И аз си помислих същото — каза Дънрос с усмивка, — но съм убеден, че нито една от жените тук не е на нашето мнение.
— Гърдите й са съвършени, това поне се вижда.
— Всъщност не се вижда. Ако трябва да бъдем честни. Това е само във въображението ти.
— Готов съм да се обзаложа, че в цял Хонконг няма такива.
— Петдесет долара срещу петак, че грешиш — при положение, че включим и евроазиатките.
— И как ще разберем кой печели?
— Няма как. Всъщност аз съм от онези мъже, които гледат в глезените.
— Какво?
— Старият чичо Чен-Чен казваше: „Първо погледни глезените, синко, после виж обноските й, поведението, походката й… както се избира кобила. Но не забравяй, че всички врани под небето са черни!“
Брайън Куок се ухили и махна приятелски на някого. От другия край на помещението му махаше висок мъж с живо лице. До него стоеше изключително красива, висока, руса жена със сиви очи. Тя също махна весело.
— Ето една истинска, английска красавица!
— Коя? А, Фльор Марлоу? Да, да, имаш право. Не знаех, че познаваш семейство Марлоу, тай-пан.
— И аз не знаех, че ти ги познаваш! Запознах се с него днес следобед, Брайън. Отдавна ли го познаваш?
— От два-три месеца. Той е вътрешен човек при нас.
— О?
— Да. Показваме му „кухнята“ на нашата работа.
— Защо?
— Преди няколко месеца написал писмо, на комисаря, в което съобщавал, че пристига в Хонконг, за да изучава живота тук във връзка с бъдещия си роман и поискал от нас съдействие. Изглежда, че Старецът по една случайност е чел първия му роман и е гледал някои от филмите му. Естествено, проучихме го и се оказа, че всичко е наред. — Погледът на Брайън Куок отново се насочи към Кейси. — Старецът реши, че не е лошо да си поправим имиджа и затова издаде заповед, в която се казваше, че дава разрешение на Питър да се запознае с работата ни, разбира се в определени граници. — Той погледна към Дънрос и леко се усмихна. — И без да задаваме повече въпроси!
— Коя е първата му книга?
— Заглавието й е „Чанги“. Разказва се за времето, което е прекарал, като военнопленник. Братът на Стареца е загинал там и предполагам, че го е ударила право в целта.
— Чел ли си я?
— Не. Имам достатъчно главоболия! Прегледах няколко страници. Питър твърди, че е измислица, но не му вярвам. — Брайън Куок се засмя. — Но добре пие бира. Робърт го заведе два пъти на „Стоте халби“ и той се държа много мъжки. — „Сто халби“ бе мъжки полицейски гуляй, на който полицаите купуваха с общи средства едно буре с бира, равняващо се на сто халби. Гуляят приключваше едва когато свършеше бирата.
Брайън Куок отново се любуваше на Кейси и за хиляден път Дънрос си зададе въпроса защо азиатците харесваха толкова много англосаксонците и обратното.
— Защо се усмихваш, тай-пан?
— Просто така. Но Кейси никак не е лоша, нали?
— Хващам се на петдесет долара, че е бат джем гай, съгласен ли си?
Дънрос се замисли за момент, обмисляйки съсредоточено баса. Бат джем гай буквално означаваше „бяло пилешко месо“. Кантонезците наричаха така жените, които бръснеха слабините си.