— Готово! Грешиш, Брайън. Тя е сий яу гай, — което означаваше „пилешко със соев сос“ — или в нейния случай, розова, нежна и много апетитна. Знам го от сигурен източник!
Брайън се засмя.
— Запознай ме.
— Иди се запознай. Пълнолетен си.
— Ще те оставя да спечелиш ралито в неделя!
— Наивник! Я се разкарай. Обзалагам се на хиляда долара, че няма да го направиш.
— Колко ще получа от тях?
— Шегуваш се!
— За питане пари не взимат. Господи, как бих искал да я забърша.
— Извини ме за момент… — Дънрос се обърна, за да се ръкува с някакъв човек, когото Брайън Куок не познаваше.
Вече над сто и петдесет гости пристигнаха и ги посрещнаха лично. Вечерята бе за двеста и седемнайсет души, разпределени внимателно, в съответствие с положението им и етикета. Кръглите маси на ливадата бяха подредени, а свещите — запалени. Из залите също имаше много свещници и свещи, а келнери в ливреи предлагаха шампанско в инкрустирани кристални чаши или пушена сьомга и хайвер в сребърни подноси.
На естрадата свиреше малък оркестър. Измежду смокингите Брайън Куок забеляза и няколко униформи — американски и британски, пехотински, военноморски и военновъздушни. Повечето от гостите бяха европейци. На този прием бяха поканени тесните британски кръгове, които управляваха Централния район и държаха властта на колонията в ръцете си, техните бели приятели и няколко много важни евроазиатци, китайци и индийци. Брайън Куок познаваше повечето от гостите: Пол Хавъргил от „Виктория бенк ъф Хонконг“, стария Сър Семюъл Семюълс — мултимилионер и тай-пан на двайсет компании, занимаващи се с недвижими имоти, банково дело, борсово посредничество и фериботи; Крисчън Токс, главния редактор на „Чайна гардиън“, който говореше с председателя на „Хо-Пак бенк“, Ричард Куанг; мултимилионерът и собственик на кораби, В. К. Лам, който разговаряше с Филип и Дайан Чен, дошли със сина си Кевин; американеца Зеб Купър, наследник на най-голямата американска търговска компания, на когото Сър Дънстън Бар, тай-пан на „Хонконг енд Лан Тао фармс“, шушнеше нещо на ухо. Сред гостите забеляза и Ед Ланган, човека на ФБР, и това го изненада. Не знаеше, че Ланган и човекът, с когото разговаряше, Стенли Роузмънт, заместник-началник на контингента на ЦРУ в Китай, са приятели на Дънрос. Погледът му се зарея над бъбрещите на групички мъже и отделените от тях групички жени.
„Всички са тук — помисли си той, — всички тай-панове, с изключение на Горнт и Плъм, всичките разбойници, изпитващи кръвна омраза един към друг, дошли, за да засвидетелстват уважението си към тай-пана.
Кой е шпионинът, предателят, координаторът на Севрин — Артър?
Трябва да е европеец.
Сигурен съм, че е тук. И аз ще го хвана. Ще го хвана, съвсем скоро, след като вече знам за него. Ще го хванем, а след това ще хванем и всички останали. Ще хванем тези измамници и ще ги смачкаме за доброто на всички ни.“
— Шампанско, уважаеми господине? — попита широко усмихнатият сервитьор на кантонезки.
Брайън взе една чаша.
— Благодаря.
Сервитьорът се наведе, за да скрие устата си.
— Когато пристигна тази вечер, тай-панът носеше заедно с другите си документи и една синя папка — прошепна бързо той.
— Има ли тук някакъв сейф или тайно хранилище? — попита Брайън на същия диалект и също толкова предпазливо.
— Прислужниците казват, че е в кабинета му на втория етаж — отвърна мъжът. Името му бе Уайн Уейтър Фенг и бе един от агентите в тайната мрежа на Специалното контраразузнаване. Работеше като келнер в компанията, която организираше всички най-големи приеми в Хонконг и по тази причина бе много ценен. — Вероятно е зад картината, чух, че… — Той рязко премина на развален англо-китайски. — Шампиньскоо, госпоице? — каза той със зъбатата си усмивка и предложи подноса на дребна възрастна евроазиатка, която се бе запътила към тях. — Ного, ного първокласно.
— Няма да ми викаш госпоице, нагъл, невъзпитан хлапак — сряза го тя надменно на кантонезки.
— Да, почитаема пралельо, извинете, почитаема пралельо. — Той засия и изчезна нанякъде.
— Значи ти си младият Брайън Куок — каза старицата като го фиксираше изотдолу. Беше на осемдесет и осем — Сара Чен, лелята на Филип Чен. Дребно, подобно на птичка същество с много бяла кожа и азиатски очи, които непрестанно се стрелкаха насам-натам. И въпреки, че изглеждаше немощна, гърбът й бе съвсем изправен, а духът — много силен. — Радвам се да те видя. Къде е Джон Чен? Къде е горкият ми праплеменник?