— Знам. Татко казва същото. Може ли да ти платя утре?
Той я наблюдаваше, доволен, че умението му я радваше.
Тя бе облечена с черна пола с дължина до коляното и прекрасната копринена блуза. Краката й бяха дълги; много дълги и безупречни.
— Не може. — Той се престори на обиден и двамата се засмяха.
Масивното осветително тяло падаше ниско над билярдната маса, а останалата част от помещението бе тъмна и интимната атмосфера се нарушаваше единствено от снопа светлина, който идваше от отворената врата.
— Играеш невероятно — каза тя.
— Не казвай на никого, но в армията си изкарвах хляба с това.
— В Европа ли?
— Не. В Тихия океан.
— Баща ми е бил пилот на изтребител. Свалил шест самолета, а след това свалили неговия и престанал да лети.
— Значи е бил ас, нали?
— Участвал ли си в онези ужасни десанти срещу японците?
— Не. Бях в строителството. Пристигахме едва след като всичко бе сигурно.
— О!
— Строяхме бази, военни летища в Гуадалканал и по всички острови в Тихия океан. Прекарах леко войната — изобщо не мога да се сравнявам с баща ти. — Докато отиваше да остави щеката си той за първи път изпита съжаление за това, че не бе служил в морската пехота. Когато бе казал „в строителството“ изражението на лицето й го бе накарало да се почувства като страхливец. — Трябва да отидем да потърсим приятеля ти. Може вече да е дошъл.
— О, не е толкова важно! Той не ми е истински приятел. Запознахме се у един приятел преди около седмица. Мартин е журналист в „Чайна гардиън“. Не ми е любовник.
— Всички англичанки ли са така откровени, когато става въпрос за любовниците им?
— Всичко идва от хапчетата. Те ни освободиха завинаги от мъжкото робство. Вече сме равни.
— И ти ли?
— Да.
— Значи си щастливка.
— Да, знам, че съм голяма късметлийка. — Тя го наблюдаваше. — На колко си години, Линк?
— Стар съм. — Той тракна щеката на мястото й. За първи път в живота си не искаше да каже възрастта си. „По дяволите — мислеше си, странно объркан. — Какво има? Нищо. Няма нищо. Нали?“
— Аз съм на деветнайсет — каза тя.
— Кога е рожденият ти ден?
— На 27-и октомври — скорпион съм. А твоят?
— На 1-и октомври.
— Не може да бъде! Кажи ми честно!
— Да пукна, ако те лъжа.
Тя плесна радостно с ръце.
— О, това е страхотно. Татко е роден на десети. Това е страхотно — добра поличба.
— Защо?
— Ще разбереш. — Усмихната, тя отвори чантичката си и извади смачкан пакет цигари и очукана златна запалка. Той взе запалката и я щракна, но тя не запали. Втори, трети път никакъв ефект.
— Скапана работа — каза тя. — Тази скапана запалка никога не е работила както трябва, но ми е подарък от татко. Много я обичам. Естествено, изпускала съм я два-три пъти.
Той се вгледа в запалката, духна фитила и си поигра малко с нея.
— Така или иначе не бива да пушиш.
— И татко винаги това казва.
— Прав е.
— Да. Но засега ми харесва. На колко си години, Линк?
— На четиридесет.
— О! — Той забеляза учудването й. — Значи си колкото татко! Е, почти. Той е на четиридесет и една.
— И двамата сме доста възрастни — каза сухо Линк и си помисли: „Както и да го погледнеш, Ейдриън, всъщност съм достатъчно стар, за да ти бъда баща.“
Тя отново смръщи вежди.
— Странно, въобще не изглеждаш на толкова. — После припряно добави: — След две години ставам на двайсет и една, което на практика означава, че съм вече на възраст. Просто не мога да си представя, че ще стана на двайсет и пет, да не говорим за трийсет, а колкото до четиридесетте… Господи, мисля, че бих предпочела да съм хвърлила топа.
— На двайсет и една човек е вече стар — да, мадам, много стар — каза той и си помисли: „От много време не си бил е толкова младо момиче. Внимавай. Тази е динамит.“ Той щракна запалката и този път запали. — Какво знаеш ти!
— Благодаря — каза тя и запали цигарата си. — Не пушиш ли?
— Не, вече не. Пушех, но Кейси започна час по час да ми изпраща илюстрирани брошури за пушенето и рака и накрая схванах какво иска да ми каже. Никак не ми беше трудно да се откажа — бях решил. Наистина се отрази много добре на играта ми на голф, на тениса и на… — той се усмихна. — И на всякакви други спортове.