— Какво да му даде? — бе промърморил Филип Чен, извън себе си от страх. Ръцете му трепереха докато четеше второто писмо. Беше написано преди две седмици.
Скъпи господин Бартлет, това ще потвърди датите ви на пристигане. Всичко е подготвено. Очаквам с нетърпение да ви видя отново и да се запозная с господин К. С. Чолок. Благодаря за петдесетте хиляди, които получих без проблеми — всички следващи плащания трябва да бъдат изпращани на кодирана сметка в Цюрих — щом пристигнете ще ви информирам за банковите подробности. Благодаря ви и за съгласието ви с нашата устна уговорка за това, че ако мога да ви окажа съдействието, което съм ви обещал, ще получа трипроцентово участие в новата „Пар-Кон (Ейжа) трейдинг къмпъни“.
Прилагам и още няколко неща, които представляват интерес: обърнете внимание на документите (приподписани и от баща ми), с които „Струан“ се задължава да извърши плащанията на вноските за „Тода шипинг“ за двата нови супер товарни кораба — 1, 11 и 15-и септември. Наличните средства на „Струан“ не са достатъчни, за да покрият тези плащания.
Още нещо: искам да отговоря на въпроса на господин Чолок, отнасящ се до позициите на баща ми при евентуално превземане или косвена борба. Той може да бъде обезвреден. Приложените фотокопия са само един пример за многото, които притежавам. Те свидетелстват за тесните му връзки, още от началото на петдесетте години, с Лий Белия Прах и братовчед му Уу Санг Фанг, известен още като Фор Фингър Уу, както и това, че съвместно с тях и до ден-днешен притежава компания за недвижими имоти, две корабни компании и търговски интереси в Банкок. Въпреки, че в момента и двамата се представят за уважавани бизнесмени, милионери, занимаващи се с недвижими имоти и корабен транспорт, публична тайна е, че са пирати и контрабандисти от много години. В китайските делови кръгове усилено се носи слух, че те са Висшите Дракони на наркотрафика. Ако контактите на баща ми с тези хора станат публично достояние, това завинаги ще съсипе авторитета и престижа му, ще сложи край на близките му отношения със „Струан“ и всички останали хонгс, съществуващи в днешно време и, което е най-важно, ще отнеме завинаги шансовете му да получи званието Рицар — онова, което желае повече от всичко. Само заплахата от това, ще бъде достатъчна за обезвреждането му, а може да направи от него и съюзник. Разбира се, съзнавам, че тези документи, както и останалите, които притежавам, ще се нуждаят от допълнителни доказателства, за да могат да бъдат представени в съда, но аз разполагам с предостатъчно такива, оставени на сигурно място…
Филип Чен си спомни как, обзет от паника, трескаво бе търсил тези допълнителни доказателства, а мисълта му крещеше, че е невъзможно синът му да знае толкова много тайни, че е невъзможно да притежава годишните баланси на „Струан“ от годините преди компанията да стане акционерна, че е невъзможно да знае за Фор Фингър Уу и тайните, свързани с него.
О, богове, та това е почти всичко, което знам и самият аз — дори Дайан не знае и половината. Какво още е казал Джон на американеца?
Извън себе си от страх, той претърси всеки плик поотделно, но не намери нищо повече.
— Трябва някъде да има и друга депозитна кутия или сейф — измърмори на глас, а мозъкът му почти не бе в състояние да работи.
Разярен, той натъпка всичко в дипломатическото си куфарче, с надеждата, че едно по-спокойно разглеждане ще даде отговор на въпросите му. Затръшна вратичката на депозитната кутия и я заключи. Внезапно хрумване го накара да я отвори отново. Извади малкото рафтче и го обърна. На долната му страна бяха залепени с лепенка два ключа. Единият — от друга депозитна кутия с грижливо изписан номер. Погледна другия и се вкамени. Позна го веднага. Беше ключът от собствения му сейф в къщата на хълма. Можеше да се закълне във всичко най-свято, че единственият съществуващ ключ бе онзи, който той носеше окачен на врата си и с който нито за миг не се бе разделял — от онзи ден преди шестнайсет години, в който баща му, на смъртното си легло, му го беше дал.
— О ко — възкликна на глас с неистов гняв.
Дънрос попита:
— Добре ли си? Да ти налея малко алкохол?
— Не, благодаря ти — каза неуверено Филип Чен, връщайки се към реалността. Той с усилие събра мислите си и се вгледа в тай-пана. Знаеше, че трябва да му каже всичко. Но не смееше. Не смееше, преди да знае колко тайни всъщност са откраднати. Дори и тогава нямаше да посмее. Имаше много протоколи, които властите лесно можеха да изтълкуват погрешно, а други, разкриващи извънредно неудобни подробности, да доведат до множество съдебни преследвания, дори и криминални. „Глупаво английско законодателство! — мислеше си гневно той. — Глупаво е законите да са едни за всички. Глупаво е да няма едни закони за богатите и други за бедните. Защо тогава човек работи, робува, прави планове и рискува, за да стане богат?“ Освен всичко това, той щеше да бъде принуден да признае на Дънрос, че от много години е документирал тайните на „Струан“, че преди него баща му е правел същото — годишни баланси, дялове и други тайни, много-много вътрешни, лични неща, контрабанда и подкупи — и знаеше, че няма да има смисъл да казва, че го е направил само като предпазна мярка, защото тай-панът с право щеше да му отговори, че е искал да предпази „Хаус ъф Чен“, а не „Ноубъл хаус“ и с право щеше да насочи срещу него целия си гняв и злоба. И в тази гибелна битка срещу „Струан“ той, Филип, бе обречен на провал — в завещанието си Дърк Струан се бе погрижил за това — и всичко, което бе изграждано в продължение на почти век и половина щеше да рухне.