— Защо?
— Една от причините е, че нашето общество е здраво споено, с много силни взаимни вътрешни връзки — всеки познава всеки и знае почти всичките му тайни. Друга причина е фактът, че враждите са много стари и са подхранвани и поддържани с поколения. Когато мразиш, мразиш с цялото си сърце. Третата причина е, че това е практично общество с много малко ограничения и затова можеш безнаказано да отмъщаваш по най-различни начини. О, да — още една причина — тук се играе с големи пари — ако натрупаш един куп злато, можеш законно да го пазиш тук, дори и да си го натрупал незаконно. Хонконг е мястото, където всички са транзит — никой не идва, за да остане завинаги, дори китайците, а само, за да направи пари и да се махне. Това е най-странното място на света.
— Но Струан и Дънрос и Горнт са тук от поколения — каза Кейси.
— Да, но всички те са дошли само по една-единствена причина: пари. Тук нашият бог са парите. И в момента, в който ги имат — изчезват — европейци, американци и разбира се китайците.
— Преувеличаваш, Кейти, скъпа — каза Пенелоуп.
— Да. И все пак това е истината. Друга причина е и фактът, че непрекъснато живеем на ръба на катастрофата: пожар, наводнение, чума, свличане на почвата, бунтове. Половината от населението са комунисти, другата половина — националисти и те се ненавиждат едни други така както нито един европеец не може да си представи. И Китай — Китай може да ни погълне всеки момент. Затова живееш само днес и изобщо не ти пука — граби каквото можеш, защото утре кой знае? Не се изпречвай на пътя ми! Хората тук са по-груби, защото всичко е наистина преходно. Няма нищо трайно в Хонконг.
— Освен Пийк — каза Пенелоуп. — И китайците.
— Дори и китайците искат бързо да забогатеят и по-скоро да се махнат — повече от всички останали. Имай търпение, Кейси, ще разбереш. Хонконг ще те очарова с вълшебството си или ще те омагьоса с черната си магия, зависи от гледната ти точка. Това е най-вълнуващото място на света за бизнес и скоро ще почувстваш, че си в центъра на планетата. За един мъж това е бурно и вълнуващо. Боже Господи, за един мъж е прекрасно, но за нас е ужасно и всяка жена, всяка съпруга, ненавижда Хонконг от дъното на душата си, колкото и да се опитваме всички да го крием.
— Хайде стига, Кейти — започна Пенелоуп, — отново преувеличаваш.
— Не. Не преувеличавам. Всички ние сме застрашени, Пени, и ти го знаеш! Ние, жените, водим битка, която е обречена на неуспех… — Кетрин млъкна и насила се усмихна. — Съжалявам, доста се разпалих. Пен, ще отида да намеря Ендрю и ако му се остава ще се изнижа, ако нямаш нищо против.
— Добре ли си, Кейти?
— О, да, просто съм уморена. Малкият е направо невъзможен, но догодина тръгва на училище в един интернат.
— Какви са резултатите от изследванията ти?
— Чудесни. — Кейти се усмихна уморено на Кейси. — Обади ми се, ако имаш желание. Номерът ми е в телефонния указател. Не избирай Горнт. Ще бъде фатално. Чао, мила — добави тя към Пенелоуп и си тръгна.
— Толкова е мила — каза Пенелоуп — но понякога наистина се самонавива.
— Чувстваш ли се застрашена?
— Доволна съм, че имам децата и мъжа си.
— Тя те попита дали се чувстваш застрашена, Пенелоуп. — Сюзан де Вил умело напудри носа си и разгледа отражението си. — Чувстваш ли се?
— Не. Понякога съм объркана. Но… но не съм застрашена повече от теб.
— О, cherie, но аз съм парижанка, как мога да бъда застрашена? Била ли сте в Париж, мадам?
— Да — каза Кейси. — Прекрасен е.
— Най-хубавото място на земята — каза Сюзан с френска скромност. — Уф, изглеждам поне на трийсет и шест.
— Глупости, Сюзан. — Пенелоуп погледна часовника си.
— Мисля, че вече можем полека-лека да се връщаме. Извинете ме за момент…
Сюзан я изпрати с поглед, а след това отново насочи вниманието си към Кейси.
— Двамата с Жак дойдохме в Хонконг през 1946-а година.
— И вие ли сте от този род?
— По време на Първата световна война бащата на Жак се оженил за една Дънрос, леля на тай-пана. — Тя се наведе към огледалото и с леко докосване махна едно петънце от пудра. — В „Струан“ е много важно да бъдеш роднина.
Кейси забеляза хитрите галски очи, които я наблюдаваха от огледалото.
— Разбира се съгласна съм с вас, че е пълна глупост жените да напускат масата след вечеря, тъй като с нас си отива и онази жар, която притежаваме, нали?