— Това е много злато — каза Дънрос съпричастно.
— Да, много е. Странно е, че властите както в Макао, така и в Хонконг, изглежда не се интересуват от това, че всичко, което влиза, като че ли никога не излиза. Следиш ли мисълта ми?
— Да.
— Естествено това, което всъщност става е, че след като веднъж влезе в банката златото се претопява и от блокове от по четиристотин унции се превръща в малки калъпи от по два или, по-често срещаните, от по пет таела, които са по-удобни за носене и контрабанда. Сега стигаме до единствената незаконна част от цялата изумителна верига: изнасянето на златото от Макао и незаконното му внасяне в Хонконг. Разбира се не е незаконно да го изнесеш от Макао, а само да го внесеш в Хонконг. А ти знаеш, както знам и аз, че е сравнително лесно да внесеш нелегално в Хонконг каквото и да било. И невероятната красота на всичко това е, че след като е вече в Хонконг, всеки има абсолютно законното право да го притежава и никой не може да му задава никакви въпроси. За разлика от Щатите или Англия, където нито един гражданин няма правото да притежава злато на кюлчета. А след като човек законно го притежава, значи може и законно да го изнесе.
— Защо ми казваш всичко това, Брайън? — Дънрос отпи от коняка си.
Брайън Куок изгълта отлежалия, ароматичен алкохол от огромната чаша и направи дълга пауза. Най-после каза:
— Искаме да ни помогнеш.
— Вие? Специалното разузнаване ли имаш предвид? — Дънрос бе поразен.
— Да.
— Кой? Ти ли?
Брайън Куок за миг се поколеба.
— Самият господин Крос.
— С какво да ви помогна?
Той би искал да прочете всички доклади на Алън Медфърд Грант.
— Какво каза? — Дънрос се опита да спечели малко време, напълно неподготвен за този въпрос.
Брайън Куок извади фотокопия на първата и последната страница от заловения доклад и му ги подаде.
— Един екземпляр току-що попадна в ръцете ни. — Дънрос хвърли един поглед на страниците. Явно не беше блъф. — Бихме искали да прегледаме набързо и всички останали.
— Нещо не те разбирам.
— Не донесох целия доклад за по-удобно, но ако искаш, утре ще ти го дам — каза Брайън, а очите му го фиксираха. — Ще ти бъдем… господин Крос каза, че ще ти бъде много благодарен за помощта.
Чудовищните догадки, които водеше след себе си тази молба, парализираха за момент Дънрос.
— Този доклад, както и останалите — ако все още съществуват — са лични — без да се усети каза предпазливо той. — Поне цялата информация в тях е предназначена лично за мен и за правителството. Сигурен съм, че по вашите разузнавателни канали можете да получите всичко, което поискате.
— Да. Но преди това господин Крос ще ти бъде много благодарен, ако ни позволиш да им хвърлим един поглед.
Дънрос отпи от коняка си, все още шокиран. Той знаеше, че лесно може да отрече съществуването на останалите и да ги изгори или просто да ги остави там, където са, но не искаше да откаже помощ на Специалното разузнаване. Негов дълг бе да им окаже съдействие. Специалното разузнаване беше изключително важна част от Специалния отдел и сигурността на колонията и той бе твърдо убеден, че без тях колонията и изобщо позициите им в Азия щяха да бъдат незащитими. А без превъзходно контраразузнаване, дори и една двайсета от докладите на А. М. Грант да бяха верни, дните на всички тях щяха да бъдат преброени.
Господи Боже, във вражески ръце…