Друг моряк слезе по задната стълбичка. Той също бе проверен — малко след това други двама цивилни китайци започнаха да го следят.
Незабелязано една лодка с весла тихо се отдели от другата страна на кърмата на кораба и се шмугна в сянката на кея. Тя тихо се плъзна покрай високата стена към едни влажни стъпала на около петдесет метра от кораба. В лодката имаше двама мъже, а ключовете на греблата бяха заглушени. Точно пред стъпалата лодката спря и двамата напрегнато се заслушаха.
По хлъзгавите стъпала на предната стълбичка на кораба, силно залитайки, се спусна трети моряк. Долу го пресрещнаха, провериха пропуска му и започна препирня. Бреговата охрана отказала да го пусне, защото бе явно пиян. Псувайки на висок глас, той налетя на един от полицаите, но мъжът отстъпи встрани и му нанесе силен удар с юмрук, които получи съответен отговор. Вниманието и на двамата полицаи се съсредоточи върху кавгата. Рошавият, набит мъж, който седеше в задната част на лодката изтича нагоре по стъпалата, пресече осветения кей и релсите и изчезна в тъмнината, без някой да го забележи. Лодката бавно тръгна обратно по пътя, по който бе дошла и след малко кавгата свърши. Без грубости безпомощният пияница бе качен отново на борда.
Навътре в страничните алеи на корабостроителницата, рошавият мъж вървеше бавно. От време на време, небрежно и опитно, хвърляше по един поглед назад, за да се увери, че не го следят. Бе облечен в тъмен летен костюм и нови обувки с гумени подметки. В документите на неговия, кораб бе записан като Игор Ворански, моряк първи клас от Съветския търговски флот.
Не мина през портала на кея, за да избегне полицая, който стоеше там, а извървя още стотина метра покрай стената и стигна до една странична врата. Тя го изведе на малка уличка в квартала Тай-уан Шан — безразборно разхвърляни бараки, скърпени от вълниста ламарина, шперплат и мукава. Той ускори ход. След малко излезе от този квартал и се озова в ярко осветените улици, отрупани с магазини, сергии и задръстени от народ, които в края на краищата го изведоха на „Чатъм роуд“. Там спря едно такси.
— Монкок, по възможно най-бързия начин — каза той на английски. — Яумати Фери.
Шофьорът го изгледа нагло.
— А?
— Айейа! — моментално отвърна Ворански и продължи на груб, перфектен кантонезки — Монкок! Да не си глух! Да не би да си смъркал от белия прах? Да не би да ме вземаш за мръсен чужденец от Златната Планина — аз, който съм явно хонконгски жител, живял тук двайсет години? Айейа! „Яумати фери“, на другия край на Каулуун. Имаш ли нужда от указания? Да не би да си от далечна Монголия? Не си ли тукашен?
Шофьорът намусено сви знамена и подкара. Първо на юг, а после на запад. Мъжът на задната седалка наблюдаваше улицата зад себе си. Не виждаше някой да го следи, но все още бе напрегнат.
Тук са много хитри, помисли си той. Бъди предпазлив!
На гарата на ферибота Яумати той плати на шофьора като му даде малко по-малко бакшиш от обикновено. После се сля с тълпата, измъкна се от нея и спря второ такси.
— „Голдън фери.“
Шофьорът кимна сънено, прозя се и подкара в южна посока.
На гарата на ферибота той плати на шофьора почти в движение и се шмугна в тълпата, която се бе забързала към въртящите се врати, водещи към фериботите за Хонконг. Но след като премина през тях, вместо да отиде на ферибота, влезе в една телефонна кабина. Вече съвсем сигурен, че никой не го следи, той малко се успокои.
Пусна една монета и набра някакъв номер.
— Да — каза мъжки глас на английски.
— Господин Лоп-синг, ако обичате.
— Не ми е известно това име. Тук няма Лоп-тинг. Сбъркали сте номера.
— Искам да оставя съобщение.
— Съжалявам, набрали сте грешен номер. Погледнете в тефтерчето си.
Ворански се успокои, а сърцето му забави ударите си.
— Искам да говоря с Артър — каза той на перфектен английски.
— Съжалявам, още не е дошъл.
— Беше му наредено да бъде там и да чака да му се обадя — каза той рязко. — Защо има промяна?