— Извинете, кой се обажда?
— Браун — отсече той, използвайки кодовото си име. Гневът му се смекчи малко, когато чу как от другата страна гласът моментално се промени и се изпълни с необходимото уважение.
— О, господин Браун, добре дошъл отново в Хонконг. Артър се обади и ми нареди да чакам обаждането ви. Помоли ме да ви поздравя с добре дошъл и да ви предам, че за утрешната среща всичко е подготвено.
— Кога очаквате да дойде при вас?
— Всеки момент, сър.
Ворански тихо изруга, защото бе длъжен до един час да докладва на кораба. Не обичаше отклоненията, от който и да е план.
— Много добре — каза той. — Предайте му да ми се обади на трийсет и две. — Това бе тайният им апартамент в „Синклер тауърс“. — Пристигна ли американецът?
— Да.
— Добре. Има ли придружител?
— Да.
— Добре. И?
— Артър не ми е казал нищо повече.
— Срещнахте ли се с нея?
— Не.
— А Артър?
— Не знам.
— Установен ли е вече контакт с някой от тях?
— Съжалявам, но не знам. Артър не ми е казал.
— А тай-панът? Нещо за него?
— Всичко е уредено.
— Добре. За колко време можете да дойдете до трийсет и две, ако се наложи?
— За десет, най-много петнайсет минути. Там ли искате да се срещнем?
— По-късно ще реша.
— А, господин Браун, Артър реши, че може би ще имате нужда от малко компания след такова пътуване. Името й е Ко, Морийн Ко.
— Много мило от негова страна — много мило.
— Телефонният й номер е оставен до телефона в трийсет и две. Само се обадете и до половин час ще бъде при вас. Артър се интересуваше от това дали шефът ви ще бъде с вас тази вечер, за да осигури компаньонка и за него.
— Не. Той ще дойде утре, както е по план. Но утре вечер ще се надява на вашето гостоприемство. Лека нощ. — Ворански грубо затвори телефона, със съзнанието за висшия си чин в КГБ. В този момент вратата на кабината се отвори, китаецът нахълта вътре, а друг се изпречи на стъклото. — Какво по дя…
Думите замряха също както и той. Камата бе дълга и тънка и излезе много лесно от тялото. Китаецът го остави да се строполи на земята. Вгледа се за миг в безжизнения труп, а след това избърса ножа в него и го прибра в ръкава си. Ухили се на якия китаец, който още стоеше пред стъклото, като че ли бе следващият му клиент, после пусна една монета и набра.
След третия сигнал някакъв глас каза вежливо:
— Полицейски участък Цим Ша Цуи, добър вечер.
Мъжът се усмихна саркастично и каза грубо на шанхайски:
— Говориш ли шанхайски?
Кратка пауза, щракване и друг глас, който заговори на шанхайски.
— Сержант Танг-по слуша. Какво има?
— Тази вечер една съветска свиня се промъкна през шибаната ви охрана толкова лесно колкото излиза волско лайно, но вече е при прадедите си. Трябва ли ние от „14К“ да ви вършим цялата фъшкийска работа?
— Каква съвет…
— Затваряй си устата и слушай! Миризливият му труп се намира в една телефонна кабина на „Голдън фери“ в Каулуун. Само че кажи на шибаните си началници да си отварят очите за враговете на Китай, не да гледат във вонящите си дупки!
Той веднага затвори и излезе от кабината. Обърна се за миг и се изплю върху тялото, после затвори вратата и заедно с приятеля си се вляха в потока от пътници, отправили се към ферибота за Хонконг.
Не забелязаха човека, който ги следеше. Той бе нисък, тантурест американец, облечен като всички останали туристи, с неизбежния фотоапарат, висящ на врата му. В момента се бе облегнал на перилата на десния борд, сливайки се идеално с тълпата и насочваше фотоапарата си ту на една ту на друга страна докато фериботът се носеше към Хонконг. Но за разлика от останалите туристи, филмът му бе много специален, както обективът, и целият му фотоапарат.
— Здравей, приятел — каза друг турист с широка усмивка, приближавайки безцелно към него, — добре ли си прекарваш?
— Много — отвърна мъжът. — Хонконг е страхотно местенце.
— Абсолютно си прав. — Той се извърна, за да се порадва на гледката. — Минеаполис пасти да яде.
Първият мъж също се обърна, но периферното му зрение не изпускаше нито за миг двамата китайци. После сниши гласа си:
— Имаме неприятности.